— Хаиде, Ник, да вървим. Чака ни дълъг път — подвикна Джулиън през рамо. — А и съм толкова гладен, че мога да погълна цял кон.
Първата тежка капка го удари по лицето, плъзна се по бузата му и капна от брадичката му. Усещането бе странно, наелектризиращо. Почувства се като хванат в капан. Заоглежда се къде биха могли да се скрият, понеже чудесно знаеше, че Джулиън ще настоява да му осигури подслон, та да не си намокри ботушите. Като се изключат чотен — ниските бели построики, които приютяваха шарени молитвени колела, — наблизо имаше само няколко малки издатини в скалата, където опечалените поставяха конусообразните урни с пепел.
— Ето! — възкликна Джулиън с рязък, радостен вик и вдигна победоносно юмрук. Мъглата, обвила манастира, внезапно бе слегнала, сякаш дъждът я бе завлякъл надолу. Сега лежеше в краката им като влажна пара над езерна повърхност, скрила хилядите метри пропаст между ръба на скалата и далечното дъно в подножието и. — Къде е фотоапаратът? Я го извади. И без туй няма кой да ни види...
Над главите им тресна светкавица и звукът рикошира и отекна между склоновете като топовен изстрел. Николас целият изстина, стреснат от оглушителния грохот. Още преди трясъкът ^да заглъхне, небесата се продъниха и от облаците се изля порои, които буквално го заслепи. Николас изохка гласно — пороят се засили и се превърна в плътна пелена, заплиска на такива талази, каквито бе виждал само веднъж в живота си, когато корабът му бе завлечен към периферията на истински ураган. Цели реки рукнаха от скалните издатини над тях, заляха го, едва не го събориха.
Джулиън!
Николас се втурна към ръба на пътеката в същия миг, в които Д улиън се обърна да му извика. Пред очите му левият крак на Джулиън хлътна и изчезна — калният ръб бе поддал под тежестта му.
Николас се хвърли напред с една-единствена мисъл: Не, не така.
— Ник! Ник! — Джулиън бе успял да се вкопчи в камънаците, а ръката му се изплъзваше от подгизналата ръкавица и тялото му всеки момент щеше да провисне над бездната от въздух, камъни, мъгла и дървета. Николас пропълзя последните няколко метра по корем и протегна ръка, протегна се с всички сили, съдържанието на раницата му затрака заплашително, каишите се впиха в гърба му.
Лицето на Джулиън бе пребледняло като платно, устните му се движеха безмълвно, умоляваха: Помогни ми, спаси ме...
Защо да го правя?
Това семеиство му бе отнело всичко, отнело му бе истинското му семейство, свободата му, достойнството му.
Внезапно го заля студено, горчиво задоволство при мисълта, че най-после би могъл да си отмъсти.
Защото ти е брат.
Николас тръсна глава. Напорът на дъжда неудържимо го тласкаше към ръба.
— Дай ръка, Джулиън, протегни се към мен!
По изплесканото с кал лице на Джулиън се изписа подновена решимост. Тои изпъна свободната си ръка и се опита да се вкопчи в протегнатата длан на Николас. Пусна ръба, за да извие тяло колкото се мо е по-нагоре, Николас се хвърли напред и сграбчи пръстите му.
Тежестта, изопнала мускулите му, рязко олекна. Ръката на Джулиън се изхлузи от ръкавицата и тъмната му фигура пропадна безшумно през меката като пух мъгла, която тъкмо в този миг се разсея дотолкова, че Николас успя да види как тялото удря дъното на пропастта.
В далечината се чу трясък и грохот и Николас разбра, че проходът, през които бяха преминали, се е срутил. Ушите му забучаха от нахлулата кръв, главата му закънтя от собствения му беззвучен писък. Нямаше нужда да се взира надолу, да се мъчи да пробие с поглед мъглата и дъжда, за да се увери, че времето е откраднало разкъсаното тяло на Джулиън и го е разтворило в нищото, така че от него бе останал само спомен.
НЮ ЙОРК СИТИ
В настоящето
ЕДНО
Всеки път, когато погледнеше картините, Ета откриваше по нещо ново, нещо, което не бе забелязала до момента.
А уж от години висяха на стената във всекидневната, винаги на едно и също място над канапето, наредени като кадри от филм, посветен на майка и. Случваше се да ги погледне и да усети как стомахът и се свива — не от завист, не от копне , и все пак от някакво сходно некрасиво чувство. Самата тя, придружена от Алис, бе пътувала много, обиколила бе всички международни конкурси за цигулари, но никога не бе зървала нещо, което да може да съперничи на сцените от тези картини. Като тази планина с блестяща пътека, криволичеща през дърветата нагоре към облаците, към забуления в мъгла връх.