Странно как едва сега забелязваше, че Роуз е изрисувала две фигури на пътеката, полузакрити от ярките флагчета, които се ветрееха над главите им.
Очите и неволно пробягаха по другите картини. Гледката от прозорците на първото таванско помещение, в което Роуз бе живяла — на ъгъла на Шестдесет и шеста и Трето авеню. Стъпалата на Британския музеи, осеяни с туристи и гълъби, където бе рисувала портрети на минувачите, след като се завърнала в Лондон. (Тази откраи време и беше любима, понеже майка и бе уловила онзи миг, в който Алис бързала към нея, за да й се скара, задето бяга от училище.) Пищната, мрачна джунгла, протегнала зелени пръсти, за да погали влажните камъни на Терасата на слоновете в Ангкор Том — на осемнадесет години Роуз събрала малко пари и заминала за Камбоджа, където успяла да си уреди работа като участник в археологически разкопки, въпреки липсата на каквато и да било квалификация. Следващата картина изобразяваше Люксембургската градина в лятна одежда, от времето, когато Роуз заминала да учи в Сорбоната. А отдолу, кацнала на облегалката на канапето и подпряна на стената, лежеше новата картина: пустиня по залез слънце, блеснала в розово-златисто, изпъстрена с древни руини.
Ето това бе животът на майка и. Единствените късчета, които Роуз доброволно бе споделила. Ета можеше само да гадае каква история се крие зад новата картина — от много години насам Роуз не намираше време да рисува за собствено удоволствие, а и отдавна бе престанала да използва тия картини като илюстрации към приказките, с които приспиваше малката Ета. Ета трудно си спомняше каква бе майка и по онова време, преди безкраините пътувания и лекции върху наи-новите техники за реставрация, преди безброините проекти на отдела за консервация към музея „Метрополитън, където почистваше и реставрираше творбите на старите майстори.
В ключалката издрънчаха ключове. Ета скочи от канапето и побърза да нагласи възглавниците.
Роуз изтръска чадъра в коридора, преди да прекрачи прага. Въпреки проливния есенен дъжд изглеждаше почти съвършено — прибрана на кок руса коса, леко влажни, но не и подгизнали обувки на висок ток, закопчан до брадичката шлифер. Ета смутено посегна да приглади коса и съжали, че не се е преоблякла в роклята за концерта, а още е по шарената си пижама. По-рано се радваше, че с майка и така си приличат, че са като две порцеланови фигурки от един и същ комплект, понеже и беше далеч по-лесно да преглътне липсата на баща, като не и се налагаше да се взира в чертите му в огледалото. Но вече знаеше, че приликата й с Роуз е само външна.
— Как мина денят ти? — попита Ета, като не пропусна да отбележи, че погледът на майка и се плъзга по пижамата, а едната и вежда се извива въпросително.
— Не трябваше ли вече да си облечена? — прекъсна я Роуз, а англииският и акцент бе така натежал от неодобрение, че стомахът на Ета се сви. — Алис всеки момент ще дойде.
Докато Роуз закачваше шлифера си в миниатюрния дрешник на миниатюрния им апартамент, Ета забърза към стаята си. Едва не се подхлъзна на нотните листове, нападали по килима, и челото и се размина на сантиметър от ръба на стария гардероб, които и служеше за дрешник. Още преди седмици се беше спряла на рубиненочервената коктеилна рокля за тазвечерния концерт, но сега се поколеба. Опасяваше се да не би майка и да реши, че не е достатъчно официална или пък е твърде момичешка заради панделките на раменете. Мероприятието беше частна инициатива за набиране на средства за музея на изкуствата „Метрополитън“ и Ета искаше да се покаже като истински професионалист пред началниците на майка си.
Искаше й се отново да види усмивката на майка си, докато свири.
Прибра червената рокля и извади друга, по-строга черна рокля, сетне седна пред тоалетката, за да се гримира. Няколко минути по-късно майка й почука на вратата.
— Искаш ли да ти помогна за косата? — обърна се Роуз към отражението на Ета.
Ета чудесно умееше и сама да укротява косата си, но охотно кимна, подаде на майка си шепа фиби и старата си четка и изправи гръб. Роуз се захвана да разплита кичурите и да ги приглажда назад.
— Не съм те ресала, откакто беше малко момиче — отбеляза тихо Роуз, като събра бледорусите къдрици. Ета затвори очи и си припомни как седеше в скута на майка си след вечерното къпане, как четката се движеше ритмично през косите и, а майка и разказваше за пътешествията си отпреди Ета да се роди.
Не се сещаше какво да каже, да не би да тласне Роуз към обичайната й хладна отчужденост. Затова реши да смени темата: