Произведенията се подбираха от съвета на директорите на музея и изпълнителите нямаха право на глас, но Ета още страдаше, че бяха избрали Евън за Шаконата. Мнозина, включително и тя самата, считаха Шаконата на Бах за една от наи-трудните творби за цигулка — една-единствена прогресия, която се повтаряше в десетки главозамаиващи, сложни вариации. Наситена бе с неподправена емоция, а конструкцията и бе почти съвършена. Поне когато я свираше Ета. Редно бе именно на нея да се падне.
На Ета обаче и бяха отредили ларгото от Соната №3 и неината цигулка щеше да звучи последна на сцената. Нежно и вълнуващо, ларгото навяваше усещане за покои. Не беше нито наи-сложното, нито наи-трудното от произведенията на Бах, не беше и наи-яркото като звучене. Но, както Алис неведнъж бе казвала, когато свириш Бах, не можеш да шикалкавиш. Всяко негово произведение изискваше невероятна техничност и съсредоточеност. Ета щеше да го изсвири безупречно, а след това да посвети цялото си внимание на дебюта.
А не на майка си.
Не и на факта, че нямаше на кого да напише съобщение след концерта, та да сподели как е минал.
Нито пък на факта, че една-единствена нощ би могла да предначертае цялото й бъдеще.
— Щеше да си феноменална с Шаконата — отбеляза Алис, докато минаваха зад кулисите на път към зелената стая, — но тази вечер ще се посветиш на ларгото. Не забравяй, че това не е конкурс.
Алис излъчваше някаква особена, вълшебна атмосфера, сякаш мястото и бе краи камината, увита в пухкаво одеяло, да реди стихчета пред миловидни горски твари. Косата и, някога огненочервена и дълга чак до кръста, ако можеше да се вярва на снимките, сега бе подстригана на черта и бяла като мляко. Наскоро бе навършила деветдесет и три, но годините ни наи-малко не бяха помътили топлото излъчване и остроумието и. Но макар умът и да щракаше както винаги, а чувството и за хумор да бе по-остро отвсякога, наложи се Ета да и помогне по стълбите към зелената стая, като внимаваше да не стисне тъничката й ръка твърде силно.
— Но не забравяи — прошепна Алис с широка усмивка, — че си моя ученичка и следователно си наи-добрата тук. И ако решиш да го докажеш, коя съм аз, че да те спра?
Ета не се сдържа — прихна да се смее и я прегърна. Алис на свои ред я притисна силно до себе си. Когато Ета беше малка и тъкмо бе започнала да се явява по конкурси, не можеше да излезе на сцената, преди да получи три прегръдки от Алис и целувка по косата за късмет. Тия прегръдки я караха да се чувства в безопасност, сякаш някои бе загърнал раменете и с топло одеяло, та ако се наложеше, можеше цялата да се сгуши в уютното чувство.
Поне си имам Алис.
Дори да си нямаше никого другиго, все пак си имаше Алис, която вярваше в нея даже когато Ета се представяше зле. От двете англичанки в живота и поне едната я обичаше безусловно, а Ета бе благодарна и на това.
Алис се дръпна и я погали по бузата.
— Всичко наред ли е, миличка? Нали не си размислила?
— Не! — Господи, не биваше да дава на Алис и наи-малкото извинение да отложи дебюта и. — Малко съм напрегната, нищо повече.
Очите на Алис се присвиха и тя се загледа в нещо зад рамото на Ета. Ета понечи да се обърне, но Алис протегна ръка и докосна една от обеците й. Челото й се сбръчка замислено.
— Майка ти ли ти ги даде?
Ета кимна.
— Да. Харесват ли ти?
— Много са... — Алиса като че ли се поколеба коя дума да избере, сетне отпусна ръка —... красиви. Но не могат да се мерят с теб, патенце.
Ета завъртя развеселено очи и се засмя.
— Трябва. струва ми се, че се налага да се обадя по телефона — каза бавно Алис. — Имаш ли нещо против да започнеш разгрявката сама?
— Разбира се, че не — отвърна Ета, изненадана. — Наред ли е всичко?
Алис махна с ръка.
— Всичко ще оправя. Ако не се върна до няколко минути, поискаи да те пуснат на сцената — ще ти трябва колкото се може повече време, понеже не успя да доидеш на генералната репетиция. Кои „Страдивариус“ ще да ти дадат?
— „Антонио“ — отвърна Ета радостно. Това бе една от няколкото цигулки „Страдивариус в колекцията на музея на изкуствата „Метрополитън“ и първата, на която й позволяваха да свири.
— А, златната рожба. Ще ти се наложи да се потрудиш, за да я накараш да се държи прилично — отбеляза Алис. — Не ме интересува какво казва майка ти — че трябвало да ги запазим за идните поколения. Да държиш такива невероятни инструменти в стъклена кутия, си е истинско престъпление. Знаеш, че.