Айзък Азимов
Пастет от гъши дроб
Не бих могъл да ви кажа истинското си име дори и да исках, а и при тези обстоятелства дори не искам да го направя.
Аз самият не съм кой знае какъв писател, така че помолих Айзък Азимов да напише това от мое име. Избрах него по няколко причини. Първо, той е биохимик, така че разбира това, което му казвам. Или поне част от него. Второ, той може да пише. Или поне е публикувал доста фантастика, което, разбира се, не е гаранция за горното.
Аз не бях първият човек, който е имал честта да види Гъската. Тази чест принадлежи на един тексаски селянин, отглеждащ памук, на име Ян Ангъс Макгрегър, който притежаваше Гъската преди тя да стане собственост на правителството.
През лятото на 1955 г. той беше изпратил около дузина писма в Министерството на селското стопанство, искайки информация за мътенето на гъши яйца. Министерството му изпрати всички книжки, които се доближаваха по някакъв начин до проблема, но неговите писма само започнаха да стават все по-пламенни и свободни в своите забележки към неговия „приятел“, местният конгресмен.
Моята връзка с това е, че аз съм на служба в Министерството на селското стопанство. Бях на конференция в Сан Антонио през юли 1955 г., когато моят шеф ме помоли да посетя Макгрегър и да видя какво бих могъл да направя, за да му помогна. Ние сме слуги на обществото, а и между другото бяхме получили най-накрая писмо от конгресмена на Макгрегър.
На 17 юли 1955 г. аз видях Гъската.
Но първо се срещнах с Макгрегър. Той беше около петдесетте, висок мъж с набръчкано лице, изпълнено с подозрение. Аз прегледах всичката информация, която му е била дадена, след което любезно попитах дали мога да видя неговите гъски.
— Не са гъски, сър, имам само една гъска — каза той.
— Може ли да видя тази гъска? — попитах отново аз.
— Предпочитам да не я виждате.
— Е, тогава не мога да ви помогна. Щом като е само една гъска, значи нещо не е наред с нея. Защо да се тревожим за една гъска? Изяжте я.
Аз станах и посегнах към шапката си.
— Почакайте! — извика той и аз спрях, докато той водеше вътрешна борба със себе си, което личеше по очите и устните му. — Елате с мен.
Аз тръгнах с него към едно оградено с бодлива тел и заключено огромно място близо до къщата, където имаше само една гъска — Гъската.
— Ето това е Гъската — каза той. По начина, по който каза това, можех да чуя как набляга на думата „гъска“ и затова я пиша с главна буква.
Вторачих се в нея. Приличаше на всяка друга гъска — дебела, самодоволна и избухлива.
— А ето едно от нейните яйца — продължи Макгрегър. — Било е в инкубатора. Но нищо не се получи. — Той го извади от широк външен джоб. Имаше някакво странно напрежение в начина, по който го държеше.
Аз се намръщих. Нещо не беше наред с яйцето. Беше по-малко и по-кръгло от нормалните.
— Вземете го — каза Макгрегър.
Аз се протегнах и го взех. Или поне се опитах да го взема. Направих усилия толкова, колкото би заслужавало едно такова яйце, но то не се и помръдна. Трябваше да опитам отново с повече сила и успях да го повдигна.
Сега вече знаех какво беше толкова странно в начина, по който го държеше Макгрегър. То тежеше около петстотин грама.
Аз го разглеждах, докато лежеше в ръката ми и я притискаше, а Макгрегър се усмихваше кисело.
— Удари го в земята — каза той. Аз само го погледнах и затова той взе яйцето от ръката ми и сам го удари в земята.
То падна тежко. Но не се разби. Не се разхвърчаха белтък и жълтък. То просто си лежеше там, където беше паднало.
Аз отново го взех. Бялата черупка се беше счупила там, където яйцето се беше ударило в земята. Части от нея бяха паднали и това, което блестеше отвътре имаше бледожълт цвят.
Ръцете ми потрепераха. Трудно можех да накарам пръстите си да се движат, но все пак успях да махна още малко от черупката и погледнах жълтото нещо.
Не ми бяха нужни никакви изследвания. Сърцето ми подсказа.
Аз стоях, вперил очи в Гъската!
Гъската, Която Снасяше Златни Яйца! Първата ми задача беше да накарам Макгрегър да предаде това златно яйце. Бях изпаднал почти в истерия.
— Ще ви дам разписка — казах аз. — Ще ви осигуря заплащането. Ще направя всичко, което е необходимо.
— Не искам правителството да се намесва — отговори непреклонно той.
Но аз бях два пъти по-непреклонен от него и най-накрая подписах една разписка, а той ме придружи до колата и докато аз се отдалечавах, той стоеше на пътя и ме следеше с очи.
Началникът на моя отдел в Министерството на селското стопанство е Луис П. Бронщайн. Той и аз сме в добри отношения и чувствах, че мога да обясня нещата без да бъда поставен моментално под наблюдение. Но въпреки това не исках да рискувам. Яйцето беше в мен и когато стигнах до невероятната част, просто го сложих на бюрото между нас.