Руският емигрант имаше чин капитан в АМАН, но никой не можеше да си спомни някога да го е виждал в униформа, дори и на вътрешни събирания за отпразнуване на успешно проведени операции, когато подобно облекло е допустимо. Очко изглеждаше сякаш живее в непрестанен траур, поради ролята си на глашатай на лошите предположения. Като блестящ аналитик неговата задача се състоеше в задължението да разбива фантазиите на свръхоптимистичните си колеги. Днес беше облечен в бежова риза с къси ръкави с ужасно големи копчета. Почти не вдигна глава, когато Екщайн и Баум влязоха — знак, че вече знае бъдещето и то не изглежда приятно.
Екщайн се изненада, когато видя Ури Бадаш, седнал върху бюрото вдясно, облечен в черна тениска, навити до глезените джинси и бели маратонки. Бадаш беше кадрови офицер в Държавната служба за сигурност, известна като „Шабак“, третата основна разузнавателна агенция след АМАН и Мосад. Шабак се занимава основно с контраразузнаване. Властта му е като на американското ФБР. Но в държава, чиито граници и граждани са под непрестанна заплаха от страна на терористи и вражески шпиони, Шабак освен това носи и огромната отговорност да защитава летищата, пристанищата, авиокомпанията „Ел-Ал“ и държавните ръководители.
Бадаш беше израснал до поста шеф на контраразузнаването, но красивият му външен вид като на филмова звезда с черна коса и матова кожа скриваха интелигентността на този ловец на шпиони и предатели. Генерал Бен-Цион го уважаваше, но никога не го канеше на някое събитие в СпецОп, освен ако не трябва Шабак да е уведомен за целта и развитието му.
„Това изглежда интересно“ — помисли Екщайн без каквото и да било удоволствие, докато се усмихваше на Бадаш и завърташе дланта си с израелския жест за „какво става?“
Бадаш отвърна с друг жест, означаващ „потърпи“, а зад гърба на Екщайн Баум затвори вратата с крак.
Ицик Бен-Цион се извърна от прозореца, където беше застанал с ръце зад гърба, явно наблюдаващ през стъклото градината на Маргалиот, но най-вероятно възхищаващ се на собственото си отражение. Той беше впечатляваща фигура. Един от най-високите на ръст висши офицери в израелската армия, облечен в официална униформа, идеално изгладен и с излъскани до блясък кафяви боти, които носеше от първите си дни като войник във военновъздушните сили. Израелските офицери обикновено не носят „салата“ от наградни лентички върху гърдите си, тъй като такива се дават само за големи военни кампании, командирски постижения или абсурдни актове на храброст. Обаче Ицик носеше всяко копченце, което е получил право да показва. Острите косми, извиращи през отворената яка на ризата му, вече бяха посивели, но върху главата си още нямаше бял косъм, а тъмните му остри очи гледаха пресметливо и без усмивка, прикрита в бръчките наоколо. Върху косата му бяха вдигнати черни очила и пръстите му потропваха върху дръжката на „Зиг-Зауер“-П–226, подарък от колегата му от швейцарската разузнавателна служба, закачен в кобур на колана.
Екщайн погледна пистолета. Мислеше си, че генералът с удоволствие би се отървал от него и Баум по начина, който редовно го изкушава.
— Закъсняхте — изръмжа Бен-Цион.
— Подранихме — веднага натърти Баум. — Африка е по-назад с времето.
Бен-Цион едва не викна в отговор, но после бързо изчисли часовата разлика и разбра, че Баум е прав. Любимото развлечение на Баум беше да играе умствен тенис с генерала си, а Бен-Цион много рядко успяваше да върне сервиса му и обикновено само трепваше, докато преглътне поредния точен удар.
Екщайн, който беше още по-нетактичен от Баум по отношение на командира им, все пак се опита да изглади надигащия се спор. Той се обърна към Бадаш, с когото работеха съвместно от много години.
— Какво става, Ури?
— Животът е интересен — усмихна му се офицерът от Шабак.
— Присъствието на Бадаш не е като гост — обади се Бен-Цион и скръсти ръце пред гърдите си.
Екщайн вдигна вежда и погледна Рафаел Черниковски, който сякаш се беше слял със своя лаптоп и последната версия на „Уиндоус“.
— Очко? — привидно объркан го повика Екщайн. — Можеш ли да измъкнеш военния устав и да видиш дали има забрана за поздрав към офицери от „съпернически“ служби.
Ури Бадаш се изсмя, Юдит се усмихна, а Очко се зачуди дали майорът говори сериозно. Баум пък си запали цигара. Сега, след като вече си бяха разменили обичайните неприязнени реплики, всички бяха готови да изиграят традиционната си роля. Генералът започна с нещо като лека похвала.