Като каза това, африканецът обърна гръб на Фелдхайм и кимна на хората си. Тримата се отдалечиха в гората.
— Не се бой, полковник Моботе — извика подире му Фелдхайм, докато вадеше кърпа от джоба си, за да изтрие дланта си. — Евреите ще платят, за да си го получат, независимо дали е само овъглен череп и чувал с кости.
Моботе спря и се обърна. Изгледа внимателно „партньора“ си.
— Аз не се боя, майоре — каза той. — Оставям това чувство за теб.
След това изчезна заедно с хората си в Кунзула.
15.
Губа
9 май
Когато си изминал над тридесет километра из тези планини, болката ти става приятел. Щом тялото ти започва да се предава от обезводняването, мускулите ти да се напрягат, дробовете ти да са сухи като лятна слама, болката е врагът, когото трябва да победиш, и съюзник на упоритата ти душа. Ако не можеш да спреш, тя е звярът, който те гони, единственото сетиво. Защото погледът ти е замъглен от течната сол на потта, езикът ти не усеща вкус и е като посипан с пепел, а ушите ти не чуват друго освен ударите на собственото ти сърце и хрипливото ти дишане.
Но в познатото усещане се крие успокоение и ако подобен поход е част от професията ти, тогава степените на страданието са приятни като самобичуването за монаха. Ти вече знаеш, че ризата ти ще потъмнее от пот и по местата, където те притискат презрамките на раницата или оръжието, скоро ще има ивици изсъхнала бяла сол. Ако не си успял да поставиш медицински лепенки върху зърната на гърдите си, те скоро ще се напукат и кръвта ще залепне за ризата, а там, където коланът пристяга панталона ти, кожата ще бъде протрита като с шкурка. Ако не си успял да напудриш слабините си, след хиляда стъпки тестисите ти и вътрешността на бедрата ще почервенеят и ще се протрият. Мехурите по краката ще напълнят чорапите ти с кървава течност, но ти няма да смееш да събуеш ботите си, защото след това изобщо не би могъл да ги обуеш отново. Ако си почиваш, ще останеш прав и ще продължаваш да се движиш, за да излъжеш мускулите на болезнените си крака. В противен случай те ще се превърнат в болезнени възли и ще те осакатят със спазмите, от които не би могъл да се отървеш освен с помощта на силните ръце на други двама мъже. Никога, в никакъв случай не бива да лягаш.
Екщайн, разбира се, беше ходил много по-дълго от сега. Като офицер в парашутните войски беше водил взводове бойци по деветдесеткилометрови маршрути. Мъките им траеха от оръжейната база в Джулис чак до Западната стена на Йерусалим. Вече не можеше да преброи тактическите походи, в които беше участвал като низш офицер, и походите с пълно бойно снаряжение през пустинята Синай като новобранец. Но при всяко от онези събития успехът беше гарантиран от традиционни фактори. Имаше го напрежението, защото човек не може да предаде другарите си и да иска да го носят. Освен това я имаше и инерцията, защото онези походи се провеждаха с бърз ход, близък до тичане.
Но тази нощ в Африка Екщайн се чудеше дали ще успее. Нямаше бойни другари, за да поддържат духа му, а за скорост и дума не можеше да става, защото другарите му бяха деца.
Тръгването от сиропиталището на Крумлов стана сравнително безпроблемно. Докато Доминик внимателно разпределяше децата на две групи с еднаква физическа издръжливост, мъжете бързо погребаха Макс и Бернд. А после под светлината на горящите автомобили Баум и Екщайн разгърнаха картата си и избраха разстоянията за походите, времето и местата за евентуални срещи. Главният акумулатор на саткома беше почти изтощен, резервният беше ударен от куршум, но те успяха да направят последен контакт за координиране на действията, след което останаха без връзка още преди зазоряване.
Екщайн, Доминик и Дюбе водеха със себе си тридесет и две деца и първоначално пътят беше лек, все надолу към Уонбера. Стомасите на децата бяха пълни с храна и слаб чай, приготвени набързо от медицинската сестра, а промяната на плановете и новото приключение ги бяха направили енергични и весели, поради което те почти притичваха пред мрачните възрастни по хладните долини преди зазоряване. Поради някакъв неочакван обрат на съдбата един фермер с трактор, влачещ дълга платформа със сено, спря и предложи на странната група превоз. И така през целия ден те се возиха покрай брега на Синия Нил чак до подножието на планините, които се издигаха към Губа. Но там фермерът стигна в дома си и привечер пътешествието наистина започна.
Сега крачеха вече почти шест часа, все нагоре. Радостта от напразната им надежда изгасна. Екщайн чувстваше, че е на края на силите си, наведен напред, притиснал длани към колената си, за да им помага при всяка мъчителна стъпка нагоре. Беше си направил раница от платнен чувал с дупки за краката в долния край и отвори горе, през които прекара ръцете си. Вътре спеше Двора Йоани, седемгодишно момиченце, тежащо по-малко от двадесет килограма. Крачетата й, обути в сандали, се клатеха около кръста му, а челото й се удряше в гърба му. За противотежест собствената му раница висеше пред гърдите му. През деня си беше покрил главата с кафията на един от убитите въстаници, а узито на Бернд и амунициите останаха скрити в раницата. Сега шалът беше увит около врата му, а узито висеше на шията. Той постави длан върху хладната стомана на оръжието, а с другата ръка хвана китката на Ади и дръпна детето до себе си.