Дюбе не разказа по-нататък. Само продължи да клати глава, докато чистеше вече почистеното оръжие.
— И така — каза накрая, когато сглоби автомата и постави шумно пълнителя. — Вярваш ли в ада?
Екщайн поклати глава.
— Не.
Дюбе изръмжа, сякаш искаше да каже: „Какво ли пък разбираш ти?“
Екщайн също беше убивал, но не по този начин и не невинни хора, за бога. Грешки? О, да. Но жени и деца? Още не. Никога.
„Да — мислеше си той. — Има ад, приятелю. Аз съм бил там, а ти живееш в него. И ако има място след смъртта, където да се пържиш в собствената си вина хиляди години… ти ще попаднеш там. Господ да ти е на помощ.“
Дюбе стана и преметна автомата през рамо.
— Е, може би евреите са прави. — Устните му се изкривиха. — Вие сте Избраният народ. Може би Господ ви казва истината, а лъже всички нас, останалите. — Той пристъпи към зяпналата стена на колибата, спря и заговори, без да се обръща: — Аз ще поема охраната до изгрев. Можеш да легнеш да спиш. Аз не спя.
И излезе, за да остане насаме със себе си. Сам. За момента Екщайн му беше благодарен, че е такъв, какъвто е.
Той бавно поклати глава, доизпи бирата. Мускулите го боляха и трепереха, когато се изправи с труд. Взе узито и преметна раницата си през рамо. Нямаше нужда да тръгва, защото можеше да си почине и тук. Но в момента най-силното чувство за неудобство идеше от възможността Дюбе да го събуди. Не за да го сменя на пост, а за да му признае друг от ужасните си минали грехове. А Екщайн не желаеше нищо повече, освен да избяга от това. Поне за няколко часа…
Доминик лежеше върху грубо събрана купчина влажно сено, сама в източната колиба, където до нея дълбоко спеше само Ади, свит в тъмния ъгъл. Беше го завила с един от чувалите, приспособени за носене на по-малките деца. Най-накрая беше успяла да свали чорапите и обувките от изранените си крака.
След известно време петите престанаха да я болят, мускулите на краката й се успокоиха и тя остана да лежи, облечена в джинсите и смачканата бяла блуза, която облече, след като я изпра, доколкото това беше възможно. Сплела пръсти зад тила си, тя гледаше с премрежени очи към звездите. Знаеше, че всички те са твърде близо до смъртта, защото беше видяла как Ейтан и Дюбе се озъртат назад и как се споглеждат с тревогата на закоравели воини. Но не се боеше за себе си, а само за децата и нямаше друг избор, освен да се довери на тези мъже.
Дюбе беше нещо като машина. Неприятен, но сега полезен, както може да служи зло куче, когато е необходимо. Екщайн беше нещо друго, но сега също полезен за нея, защото по възраст и темперамент й напомняше много за мъртвия любим. Тя чувстваше как топлината изпълва тялото й и както винаги, преди да заспи, тя помисли за Етиен.
Доминик не се страхуваше от тялото си, както някои монахини и сестри, които преди не са живели като такива и си спомнят сексуалното удоволствие, както алкохоликът си спомня вкуса на джина. Макар да се беше заклела да е вярна на любовта си към Етиен, тя не беше монахиня, пък и отдавна беше решила, че това няма да пречи на естествените й нужди. Двамата с Етиен бяха имали горещ и спонтанен сексуален живот, пълен с плам и нежност, понякога като пламък на свещ пред чаша вино, друг път като яростна треска почти на публично място. Той си отиде, но тя нямаше намерение да ограничава биологичните си нужди и да ги държи под катинар.
Все пак, за да не предизвиква съблазън в себе си или другите, тя често си поставяше маска на тъпо безразличие, вдигнала я пред себе си като предупредителен флаг пред всякакви намеци за удоволствията на плътта. Почти лилавите й очи под рошавата дълга, черна коса гледаха сериозно и без да мигат откъм алабастровото лице всеки потенциален съблазнител. Мъжете с наранено самочувствие често решаваха, че сигурно е лесбийка, докато жените смятаха, че е хетеросексуална, но наранена, което беше много по-близо до истината.
Освен това тя се грижеше за дрехите си и след смъртта на Етиен не обличаше нещо, което би намекнало за плътта под тях, нито пък носеше сутиен, който да подчертае младите й гърди. Знаеше, че ако определен тип мъж, носещ физическа прилика с Етиен — силен, рус, с добродушна усмивка, — си направи труда да погледне към гърдите й, тя би могла отново да почувства устните му и да пожелае страстно да изживее спомена.
Затова и никога не обличаше бански костюм.
И така, от шията надолу тя беше безцветна, смачкана и с отпуснати дрехи. Но в едно специално джобче на военния тип яке пазеше един чифт бельо, каквото носеше, когато той беше жив. И когато се чувстваше сигурна и в безопасност, заключена зад здрава врата през нощта или поне в самостоятелна палатка, тя сваляше „униформата“ си и се обличаше в сатен.