— Не спирай — прошепна Ейтан.
— Останалото не е много дълго.
— Може да се скъси още.
Тя използва тънките си пръсти като гребен, а звукът от рязането звучеше успокоително. Той усещаше как косата се сипе по гърба и раменете на ризата му. Тя работеше нежно, бавно и внимателно, а той беше убеден, че няма да го нарани, защото с тези ножици е почиствала рани на децата, а те й се доверяваха. След известно време тя спря и той отвори очи. Тя беше зад него.
— Мисля, че трябва да си съблечеш ризата — каза му тя.
Екщайн не отговори, но чувстваше биенето на сърцето си, докато разкопчаваше ризата. Опитваше се да не обръща внимание. Чу я как отваря пластмасовата манерка, а после водата потече по косата и раменете му. Раните от презрамките на раницата и оръжието го засмъдяха. После ръцете й се задвижиха по косата и почистиха нежно раните на гърба му. Той затрепери.
Тя изпълзя и застана коленичила пред него. Погледна косата му, премести някои от мокрите кичури, а после отпусна ръце в скута си и кимна.
— Много добре — каза тя и се усмихна. — Малко съм нескромна.
— Благодаря ти — едва чуто отвърна той.
Тя погледа известно време косата му, после очите й се спуснаха към гърдите, а след това се вдигнаха към лицето му. Пръстите й се насочиха към брадата му, но той почувства, че тя сякаш гледа някой друг. Когато се наведе към него, лицето й се размаза пред очите му, а после устните й докоснаха неговите, едната от ръцете й го прегърна зад врата и внезапно двамата се намериха на колене, притиснали лица и впили устни. Бяха се задъхали и сякаш всеки искаше да изсмуче живота на другия.
Тя държеше лицето му с всичка сила, притискаше ушите му с длани и целуваше устните, бузите, очите и челото му. После пръстите й се насочиха към блузата и се опитаха да разкопчеят горното копче. Той отстрани ръцете й и й помогна, като бързо разкопча блузата и я свали от раменете й. В тъмнината не можеше да види тялото или гърдите й, но двамата се притиснаха един към друг, а гърдите й опряха в неговите като възхитителна възглавница.
Съблякоха се един друг бързо и мълчаливо, съзнавайки, че Ади спи тук, но всъщност не се бояха, че ще го събудят. Устните им останаха впити, докато паднаха в сламата. Стискаха ръцете си с всичка сила, а устните им вкусваха от солта по кожата на другия. Тя привлече главата му към гърдите си и се издигна към него в мига, когато посегна с ръка да го обхване. Той желаеше да се впусне и да я целува, да зарови лицето си в нея, но тя го обхвана с крака около кръста и го придърпа към себе си. Двамата се съединиха и застенаха тихо. Люшкаха се дълго време в желанието си. Всеки се въздържаше от страх да не застане пред другото лице на тази бездна, когато всичко свърши. И накрая, когато телата им горяха и се плъзгаха от пот, когато дланите им бяха заровени в косата на другия, те заедно изпаднаха в оргазъм, в прегръдка, смразена от скръб. Но Ейтан не чувстваше вина пред Симона, защото тя беше жива. А Доминик не беше предала Етиен, защото беше с него.
Не си казаха нито дума, а треперейки заедно и поотделно се облякоха отново. А когато легнаха, вече възвърнали дъха си, останаха неподвижни дълго, загледани в звездите. Легнали един до друг, ръцете им се докоснаха само веднъж в дълго, силно ръкостискане, което приличаше по-скоро на сбогуване.
А когато най-накрая заспаха, те не се прегърнаха, а се обърнаха с гръб един към друг, за да запазят топлината си. Без романтика, подобно на двама войници, търсещи удобство в палатката през зимата…
16.
Тел Ноф, Израел
9 май
Командирът на парашутното училище към израелската армия мразеше цигарен дим, защото само преди шест месеца беше престанал да пуши обичайните си два пакета дневно, а няма по-голям фанатик от бившия заклет пушач. Но израелската армия е твърде трудна среда, що се отнася до цигари, пържени храни или красиви, млади жени, и затова полковник Зев Кармон смяташе да се оттегли в пенсия, преди постоянната съблазън да го е накарала да съгреши отново против здравето и морала си.
Все пак тази вечер трябваше да се жертва, защото в кабинета му се провеждаше спешно съвещание за спасяването на операция „Чародей“ на АМАН. Облаци цигарен дим замъгляваха въздуха, по дългата маса бяха наредени купи с пържени картофи, а секретарката на генерал Ицик Бен-Цион беше ослепителна. Кармон се съблазняваше да си сложи тъмни очила и газова маска.
Като се има предвид, че специалните операции често използват самолети, парашутисти и бързи хеликоптери, за командира на Тел Ноф беше нормално да бъде домакин на офицерите, които ще изпращат хората си на бойното поле. Тази вечер дългият кабинет на Кармон с размери на товарен вагон и намиращ се на втория етаж в бетонната сграда на щаба беше пълен с хора. Бен-Цион беше тук заедно с цивилните си подчинени, включително и странния, дребен умник, когото всички наричаха Очко. Освен това той беше довел Мак Маркъс, лудият, еднокрак американец, който непрекъснато се опитваше да се вмъкне в някой С–130, за да скочи за последно с парашут. Командващият ротата за специални операции на военновъздушните сили полковник също беше тук, както командирът на батальона за бързо реагиране на Зев. Подполковник Шаул Нимроди също беше извикан от запаса, защото той беше най-добрият от групата за въздушна помощ.