Командирът на „Саярет Маткал“ присъстваше в обичайното си облекло — смачкана бойна униформа без отличителни белези, стари сандали и мирис на краварник в кибуц. От Шабак беше пристигнал Ури Бадаш. Всичко това правеше операцията любопитна смесица от военни, цивилни и шпиони, но на никого не му беше минала мисълта да покани хора и от Мосад, което устройваше Зев, тъй като така нямаше да бъдат подложени на нахалното им поучаване. Всеки от присъстващите, разбира се, беше домъкнал личните си разузнавачи и помощници, което беше досадно и разсейващо, тъй като последните бяха все млади жени, избрани както заради красотата, така и заради ума си. Телефоните звъняха, бойните самолети от съседната база разтърсваха прозорците с рева си, а отговорниците по сигурността бяха заключили вратите и заели поста си, поставили черни очила на очите си и запасали мощни пистолети.
Истински проклет цирк. Поредният ден в израелската армия.
— Другари, другари. Моля, престанете да крещите. — Кармон вдигна длани от мястото си в челото на Т-образната заседателна маса. Макар че съвещанието се провеждаше в неговия кабинет, той беше по-скоро възпитан домакин, отколкото командир на операцията. Тази роля се падаше на Бен-Цион, който в момента се бе облегнал на масата и водеше разгорещен спор с командира на специални операции от военновъздушните сили. — Димът направо ме убива, главата ми се пръска от болка, а най-добрият ми полеви доктор се намира в Етиопия. — Зев още не знаеше, че човекът, за когото говори, Моти — Макс Ротбард е бил убит по време на бой и вече погребан под зелените хълмове в Африка.
Бен-Цион хвърли към Кармон един поглед, с който можеше да разтопи желязо, но не се направи на началник пред полковника. Боеше се, че Зев може да му напомни пред хората, че са били съученици в гимназията и че червенокосият и красив Кармон често е измъквал гаджетата под носа му.
Ицик въздъхна и седна, но продължи да говори, макар и малко по-тихо, с командира от военновъздушните сили, седнал срещу него.
— Слушай, Дани. Просто ти казвам, че ще трябва да имаш още един С–130, готов да тръгне веднага, щом хората ми определят зоната за кацане.
— Не ме притискай, Ицик — вдигна ядосано глава полковникът. — Първият самолет още е едва по средата на пътя. — Той се обърна към офицера от своето разузнаване. — Къде са те сега, Авнер?
Капитанът се изправи и се надвеси над дългата, релефна карта, опъната върху масата и притисната с няколко пълни пепелника.
— Трябва да приближават шестдесет градуса дължина. Ето тук. — Той показа едно място над Червено море, малко на север от бреговата линия на Еритрея.
— Иска ми се да можех да имам поне един човек там, за да маркира зоната — каза майорът от групата за бързо реагиране, докато клатеше глава и белеше един портокал.
— Моите хора нямат нужда от маркиране на зоната — смръщи се командирът на командосите от Маткал. — Те могат да забележат даже дамска превръзка в марокански публичен дом. — Той огледа хората в стаята и се ухили. — Извинявайте, момичета.
Юдит вдигна глава от бележника си и изви очи към тавана.
— Стига си се надувал и престани да говориш мръсотии, Йоси — скара му се подполковник Нимроди. Той беше дребен, много мускулест мъж, който приличаше на френския актьор Жан-Пол Белмондо и пушеше непрекъснато с черно, ониксово цигаре. — Май си спомням как веднъж скачахте над Ирак и едва не кацнахте в проклетия Афганистан. Твоите герои ще улучат целта, но само защото ги принудихме да използват онези джобни GPS-и. Само дето не съм сигурен, че имат достатъчно акъл да работят с тях.
Командирът на Маткал се усмихна и козирува подигравателно на Нимроди.
— И още нещо, Ицик — продължаваше командирът от военновъздушните сили, докато размахваше пръст на Бен-Цион. — Много е рисковано да се разширява операцията по този начин. Можем да нарушим въздушното им пространство веднъж и номерът ни да мине, но когато изпратим втори самолет, може би утре или след три дни, тогава какво ще стане? Ще ни замерят с някоя „Стрела“.