— Аз не хленча!
— Тогава върви и мълчи. Какво би казал баща ти?
Момчето облиза устни.
— Баща ми е умрял.
— Обаче те гледа — напомни му Естер. — И иска да помогнеш на господин Бени и ако трябва, да изминеш пеша целия път до Израел.
Йона дръпна ръката на Бени и го погледна въпросително.
— Трябва ли да ходим чак до Израел, господин Бени?
— Не, Йона — прегракнало отвърна Баум. Гласът му стържеше от прахта, а потта гореше клепачите му. — Но Естер е права. Трябва да вървим, докато дойде време за почивка, и трябва да мислим за своите бащи, за да намерим сили.
— Видя ли? — гордо се изпъчи Естер и закрачи по-бодро.
Бени внезапно се засрами, защото помисли и за собствения си баща, чийто образ го беше превел през трудностите на живота. Баща му беше умрял в Дахау, а майка му в друг лагер, а той е бил съвсем малък, когато са го взели от тях. Но си спомняше упорития, германски характер на баща си и някои от последните му думи.
— Помни, Бенжамин. Когато животът е много тежък, не мисли за нищо, а само поставяй единия крак пред другия и върви напред. Ще видиш, че скоро ще стигнеш до по-добро място.
— По-добро място… — прошепна Бени и продължи към върха, опитвайки се да заглуши писъка на мускулите си и напуканата пустош в устата и гърлото.
Чу скърцането на подметки зад себе си и внезапно Манчестър се появи до него, като дишаше равномерно и тежко като натоварен кон. Британецът беше свалил ризата си и носеше само потна зелена тениска, отпусната върху панталоните. Челото му беше превързано с черна кърпа. Ходеше приведен под пълната си бойна раница и автоматът висеше на врата му.
— Колко още остава, полковник? — попита Манчестър, като продължаваше да крачи заедно с Бени.
— До следващия връх.
— Сигурен ли си?
Бени го изгледа.
— Моля за извинение, полковник, но гадните преследвачи отново ни настигат.
— Ами задръж ги.
Голяма група бунтовници ги следваше по петите през целия ден. Държаха се на разстояние, после внезапно тръгваха напред, докато Манчестър не ги отблъсне с кратък автоматен откос. Разстоянието беше голямо и той не ги улучваше, но те изоставаха за известно време, а после отново започваха същата игра.
— Ще го направя, сър. Но вече ми свършват патроните.
Бени извади пистолета на Макс от колана си и му го подаде.
— Ако ти свършат патроните, използвай това. А когато и пистолетът стане ненужен, опитай се да ги спреш с псувни.
— Слушам, сър — ухили се Манчестър, козирува шеговито и изостана. Бени веднага изгуби надутия си вид и продължи да скърца със зъби.
— Не знам за теб, полковник Баум, но аз почти останах без сили. — Гласът на Крумлов едва достигна до него с хрипливия си шепот, отнесен от усилилия се привечер вятър.
— Аз също — отвърна на немски Бени, защото знаеше, че Крумлов ще го разбере, но децата няма. — Но трябва да стигнем до мястото на срещата.
— А после?
— После… ще бъдем там.
От гърлото на Крумлов се изтръгна нещо като смях. Баум разбираше, че за отрасналия сред хладната зеленина на Европа чех сигурно пътешествието е още по-трудно, защото самият той поне имаше предимството да е израснал сред пустинните хълмове на Йерусалим.
— Те си играят с нас, да знаеш — каза Крумлов и Бени разбра, че говори за бунтовниците. — Насочват ни точно накъдето те искат да идем.
— Не. Те ни насочват точно накъдето ние искаме да стигнем.
Но всичко това наистина приличаше на класическа игра на стражари и апаши, тъй като бунтовниците се опитваха да ги насочат към предпочитано от тях място, сякаш друга група ги чака там в засада, за да ги довърши. Само че Бени и Ейтан бяха определили координатите заедно с Бен-Цион и нямаше начин да се отклонят от точката за среща, защото само така би могло да има някаква надежда за спасение.
— Мислиш ли, че Екщайн ще бъде там? — зачуди се Крумлов.
Бени не отговори веднага. За пръв път през петнадесетте години на партньорство той се чудеше дали Ейтан не се е пресилил с тази последна мисия. Сега знаеше, че не биваше да поемат задачата. Току-що се бяха прибрали от Африка, когато Бен-Цион ги върна обратно, а те се чувстваха твърде нахални, преуспели и горди. Сега знаеше, че тази работа трябваше да се свърши от по-млади мъже и че не биваше да позволява на Екщайн да се връща. А и той изобщо не трябваше да тръгва с него заради тази последна искрица слава. Чувстваше се ужасно виновен, като стар боксов треньор, който убеждава изтощения си възпитаник да играе за пореден път само за да може отново да изпита греховното чувство за победа.
Но през тези петнадесет години на съвместна работа Екщайн никога не беше изневерявал. Ако се срещнеха успешно тази нощ, те ще се измъкнат живи от цялата тази работа. А после, когато се върнат у дома, Бени ще измъкне всички разрешителни на Ейтан за бойна, оперативна работа, ще ги изгори и ще го върже завинаги за някое бюро.