— Той ще бъде там — заяви Бени по-скоро като молитва за себе си, отколкото като убеждение.
Той продължи напред, като се взираше в северните височини, където се издигаше плоският връх, където трябваше да се срещнат. Изглеждаше по-ясен, но все още доста надалеч. Искаше да извади сгънатата карта от джоба си и да провери още веднъж пътя, но не смееше да изтърве ръцете на децата, защото можеха да се отпуснат и повече да не успее да ги вдигне. А знаеше, че в момента няма да може да носи дори и най-лекото от тях. Водата беше свършила. Бидонът, който Манчестър носеше безропотно, се беше изпразнил при последното им спиране. Отдавна не бяха пили и устните на децата бяха напукани и издути. Той дори не смееше да ги погледне, защото знаеше, че душата му ще се разкъса от жалост.
Жестокото слънце най-после залязваше на запад, а пред тях се издигаше склонът, по който се изкачваха, като завиваха вдясно от острия му, вулканичен ръб. Пътеката се виеше на сянка и Бени си я определи като най-близка цел, защото хладината можеше да им помогне, за да успеят да изминат последния преход. Един изстрел назад го накара да трепне, но той знаеше, че това е Манчестър, който прави всичко възможно да отдалечи преследващите ги чакали. Дръпна децата напред.
После откъм малката група на Крумлов Бени дочу плач на дете, който премина в проточено хлипане и сърцераздирателен рев. Обърна глава и видя чеха, спрял върху склона. Последното дете в редичката му, едно много малко момченце с голяма тениска, скъсани панталонки и сандали от стара автомобилна гума беше седнало на земята и скимтеше наведено над разранените си крака. Изстрелът на Манчестър както винаги беше стреснал децата и те осъзнаваха грубата действителност. Поне едно от тях винаги заплакваше, когато изстрелът отекне от околните склонове, но досега бяха успявали да ги успокоят и да ги накарат отново да вървят.
Сега успокоенията нямаше да помогнат. „Почти стигнахме“ беше повтаряно твърде често и сега на всички това им се струваше най-обикновена лъжа. Беше същото като да отиваш с кола от Йерусалим към Ейлат с малкото си дете. Когато всички приказки и игри свършат и не остава нищо друго освен километрите пустиня, то млъква за малко, но веднага след това започва да хленчи.
Крумлов погледна отчаяно към Бени, но Баум не можеше да му помогне с нищо. Чехът се върна към малкото момче, вдигна го от земята и го понесе под мишница като пакет с дрехи. Бени се извърна, стисна зъби и тръгна отново.
Половин час по-късно, когато почти не можеше да накара краката си да направят и една стъпка повече, те се намираха на по-малко от петдесет метра от върха за срещата. Сега вече почти всички деца хлипаха или скимтяха като ранени животинчета. Мъка беше обхванала редичките им и нищо не можеше да ги успокои. Баум огледа околните пътеки за някакъв знак, някакъв намек, че Ейтан е пристигнал. Търсеше някакъв парцал, вързан на пръчка, струйка дим или дори зеленото сияние от джобния GPS на Екщайн, макар да се съмняваше, че групата командоси ще пристигне навреме, за да приеме сигнала на майора. Обаче нямаше абсолютно нищо. Само хладината на нощния вятър, който сега го караше да трепери полузамаян от умора и да ругае самия себе си като изгубен пътешественик из Синай.
Той спря и пусна ръцете на Йона и Естер. Децата веднага седнаха и започнаха да се люшкат над изморените си крачета. Долу Крумлов също спря и Бени изобщо не се учуди, когато го видя да пада на колене, все така стиснал момченцето под мишница. После Крумлов седна и погледна умолително Бени. Баум беше сигурен, че го моли за бърза и милостива екзекуция точно тук и сега. Манчестър остана доста назад на склона. Гледаше нагоре и бавно поклащаше глава.
Баум се обърна и изкачи върха. Сега се чувстваше толкова лек, без товара от деца подире си, но кокалите и мускулите продължаваха да го болят. С двете си длани натискаше колената си и се издигаше нагоре като старо кладенчово геранило. Накрая се изправи на върха и остана там, приведен на две, оглеждайки великолепната панорама от остри върхове, покрити с храсталаци и дървета, издигащи се към небето, където лешоядите вече се събираха с надежда.
Кой знае защо очите му се откъснаха от пурпурното небе и погледнаха към другия склон на планината.
А там, вдигнал глава с поглед, вперен към него и шеговита усмивка, върху един плосък камък седеше Екщайн. Дюбе беше застанал до него, стиснал автомата си, докато Доминик беше събрала децата в полукръг и играеше с тях на камъчета.