— Хубаво би било, ако поне веднъж се опиташ да пристигнеш навреме, Бени — каза Екщайн на иврит.
А Баум вече не можеше да се задържи на крака. Той се смъкна на земята, постави треперещите си ръце върху бедрата и макар да се усмихна и да усети как кожата на устните му се пука, от очите му потекоха сълзи…
Радостта от срещата беше кратка и по-скоро горчива като на две групи пожарникари, срещнали се сред силен пожар. Малкото плато под върха представляваше полукръг с изкривени от вятъра храсталаци, а възрастните бяха събрали децата на група в средата, за да им осигурят единственото възможно удобство — топлината на телата. Доминик се движеше бавно между тях, галеше трескавите чела и треперещите им костеливи гърбове. Лъжеше ги на френски и амарски как скоро ще бъдат спасени и ще полетят към една земя с нежна топлина и прекрасни плодове, където ще намерят любовта на изгубените си семейства.
Ръцете и краката я боляха ужасно от изкачването, стягането на мускулите и обезводняването, но тя си вършеше работата и не си даваше миг почивка. И само веднъж погледна към Ейтан. Той помисли, че изражението й е може би на благодарност, задето двамата са си помогнали да разберат защо оживяването им си струва усилията. Но тя задържа погледа си само за миг, а после се извърна. Той реши, че тя може би го ругае, задето й е дал надежда в това толкова безнадеждно място.
Като професионални войници, каквито си бяха, Дюбе и Манчестър се поздравиха с кимване, поговориха си набързо за тактиката, използвана от двете групи, и без да чакат заповеди от когото и да било, определиха местата за отбрана на малкия лагер. Беше почти невъзможна задача само за двама, но Манчестър залегна в края на платото с поглед на запад, докато Дюбе се изкачи отново на върха и покри достъпа откъм изток. Бяха си разделили оставащите гранати и амуниции. Патроните бяха толкова малко, че не си направиха труда да ги преброят, когато тръгнаха да заемат позиция за последния караул.
Крумлов, Баум и Екщайн стояха в сянката на върха в източната част на платото с наведени глави, треперещи от студения планински вятър. Бяха се освободили от всякакъв товар, но изморените им мускули не се отпуснаха. Узито на Екщайн висеше на рамото му, Баум отново си беше взел пистолета и го запаса на колана, а двата пистолета „Макаров“ на Крумлов се люшкаха в изморените му длани. Нощта вече почти се беше спуснала и по западните върхове остана само ивица от сребристо и розово. Както винаги с падането на нощта в пустинни райони въздухът стана отново свеж и носеше и най-тихия звук надлъж и нашир. В долините по-ниско безгрижното тропане на бунтовниците и свличането на камъчета под краката им отекваха заплашително, а освен това те често и нахално се викаха един друг.
— Почти нямаме патрони — каза Бени.
— Мисля, че това няма особено значение, полковник — обади се Крумлов. — Ако пациентът е смъртно болен, дори и цял камион лекарства не могат да му помогнат.
— Като заговорихме за лекарства — каза Екщайн и се обърна да погледне към Доминик, — тя трябва да е свършила лекарствата на Макс. Иначе би ги раздала, поне да повдигне духа на децата.
Баум наблюдаваше как Екщайн гледа към Доминик. Познаваше партньора си много добре, всеки негов поглед и движение. Забеляза, че Екщайн е подстриган от умели пръсти, но не каза нищо, защото всъщност нямаше значение. Бойният живот е странно нещо. Случват се странни работи между хората. Той сам го е изживявал неведнъж и знае, че нормите на нормалния живот не могат да бъдат приложени към него.
— Манчестър и Мишел са прекрасни войници — каза Крумлов. — Но даже и с наша помощ не могат да покрият всеки ъгъл. Хората на Моботе скоро ще ни нападнат. Може да чакат да се зазори, но това ще е само за да ни изненадат, когато сме още по-слаби. Играта е тяхна и те ще я играят както пожелаят.
Екщайн извърна главата си отново към двамата мъже.
— Можем да се опитаме да избягаме след около час, когато се стъмни съвсем.
— А после какво? — попита Бени. — Дори и да успеем да пробием обсадата им някъде, останалите бунтовници ще се хвърлят отгоре ни като вълча глутница. Тези деца едва могат да се мръднат, да не говорим как биха тичали надолу по склона като кози.
Никой друг не каза нещо успокоително. Останаха мълчаливи известно време.
— Може би е време да се откажем — предложи с въздишка Крумлов.
Баум и Екщайн се спогледаха.
— Ти може да станеш чудесна плячка, Ян — каза Бени. — И заслужаваща да те държат като пленник. Но аз и Екщайн… Ние ще се намерим направо в Бенгази. Или още по-зле, в Техеран. — Лесно можеше да си представи образа на израелския пилот-навигатор Рон Арад. Неговият „Фантом“ F–4 беше избухнал над Ливан през 1986 година и той оживя след катапултирането и спускането с парашут. Но само за да бъде продаден на терористите, които платиха най-много. Дълги години израелците предлагаха огромни подкупи за връщането му, изпращаха командоси, за да отвлекат онези, които го бяха отвлекли, молеха и заплашваха, без какъвто и да било резултат. — Идеята да гния в ирански затвор не съответства на моята представа за приятно пенсиониране — добави Бени.