— Ами те? — погледна отново Екщайн към събраните накуп деца и Доминик. — Може да вземат децата живи и да ги продадат като роби. Но представяш ли си какво ще направят с нея?
И разбира се, Бени веднага разбра, че между партньора му и красивата сестра нещо наистина се е случило. Разбра го по гласа на Екщайн и по невъзможността му да я нарече по име. Но пък Ейтан беше прав. Нея биха я измъчвали и изнасилвали, биха си я прехвърляли като красива, европейска играчка.
— Да — кимна Крумлов. — По-скоро бих я застрелял собственоръчно…
Екщайн и Баум отново се спогледаха и всеки разбра мислите на другия. Тук, на този връх в пустинните планини, всичко много напомняше на Масада, гигантското плато в Юдейската пустиня, където 70 години след Христа група от деветстотин еврейски бунтовници бяха избрали масовото самоубийство пред възможността да бъдат пленени живи от римските легиони. А имаше и по-модерни примери на подобни решения, тайни, все още стриктно пазени от израелската армия. По време на войната „Йом Кипур“ от 1973 година рота израелски войници, заобиколени на позицията им на Голанските възвишения, бяха запазили последния си патрон, за да се убият, пред перспективата да бъдат хванати живи от сирийските командоси.
Бени отново беше обхванат от вълна на отчаяние, но се опита да я изгони, като се съсредоточи върху по-прости мисли.
— Добре. Във всеки случай ние не знаем колко дълго ще останем тук — каза той. — Един от нас трябва да потърси храна. Може да е някое диво животно или шепа плодове.
Екщайн издаде звук като кратък смях, но настроението му изобщо не се подобри от това.
— Аз не бих се тревожил за менюто, ако бях на твое място, генерале.
Бени не отговори, а само кимна. Намръщи се, като осъзна абсурдността на положението.
Някъде откъм западните долини се чу силен пукот, а после в небето се разнесе шум като от късане на вестник. Тримата мъже извърнаха глави и замръзнаха по местата си. Веднага разбраха какво е това. Звук от ръчна ракета, която човек удря върху коляното си или камък, за да я запали. Беше предназначена да изплаши врага. Магнезиевата топка литваше нависоко и после падаше бавно, осветявайки позициите с ярка светлина. Така хората можеха да се видят като хлебарки в салата.
Тримата гледаха как ракетата се издига в небето и присвиха очи от ярката й светлина, която огря цялото плато. Екщайн погледна купчинката деца. Над шестдесет малки главички се вдигнаха нагоре и лъскавите им очи загледаха ярката, падаща звезда. Екщайн чу тънкото гласче на Ади.
— Какво е това, Ейтан?
— Фойерверки, Ади — отговори той. — Сигурно има някакъв празник.
Усети как ръката на Бени стисна лакътя му, защото и двамата знаеха, че подобна ракета предвещава нападение.
— Вие там! — отекна един дебел глас някъде отдолу. Крумлов погледна Баум и Екщайн, а после Бени въздъхна и тръгна към западния край на платото. Екщайн и Крумлов го последваха и тримата застанаха до Манчестър, който лежеше на земята с автомата си и проверяваше останалите си полупразни пълнители. Бени посегна и хвана рамото на Крумлов. Тримата приклекнаха, за да бъдат колкото е възможно по-незабележими за снайперисти.
— Вие там! — извика отново гласът. Беше плътен, с тежък африкански акцент и прегракнал, сякаш собственикът му пуши твърде много. — Аз съм Амин Моботе от Фронта за освобождение „Оромо“ и имам доста хора. Много, много хора.
— Толкова по-добре за теб — измърмори под нос Екщайн.
— Хвърлете оръжията си и слезте при нас. Няма да ви причиним зло.
Бени се почеса по брадата, докато преценяваше възможностите. Взря се надолу към тъмните долини, но дори и под светлината на ракетата не можеше да различи човешки форми, защото те явно се бяха прикрили добре, преди тя да освети. Манчестър обаче имаше остри, млади очи и забеляза блясъка на дулата.
— Цяла гадна тълпа са, полковник — каза той. — Пръснали са се на три групи и ще ни пленят даже и да повалим половината от тях.
— Може да се опитаме да пуснем първо децата — предложи Крумлов. — Без бой. А после ние да останем и да се бием като мъже.