— Само че ние не всички сме мъже — напомни му Екщайн.
„И все пак — помисли си Бени, — ако можем да разпръснем някак децата…“ Той се изправи и Екщайн го загледа, затаил дъх.
— Полковник Моботе! — извика Бени. Всъщност не знаеше дали ръководителят на бунтовниците има някакъв чин, но в този момент ласкателството нямаше да навреди. — Ще приберете ли първо децата? И ще се закълнете ли като офицер, че няма да им причините зло?
Не последва отговор. Крумлов погледна Бени и се намръщи.
— Ако пуснем децата, полковник Баум, той със сигурност ще ги задържи като заложници, докато ние се предадем.
Бени вдигна ръка, за да го накара да изчака.
— Да видим.
Гласът на Моботе отекна отново.
— Съгласен съм да взема първо децата — извика той. — Но трябва да знаете, че ще ги екзекутирам, ако след това вие не се предадете.
Екщайн вдигна вежда.
— Е, поне е честен.
Нямаше как децата да не чуят разговора и те веднага зашепнаха помежду си, а някои заплакаха. Бени извърна глава към Доминик, която успокояваше сирачетата и се опитваше да ги утеши. После чу падане на камъни и видя Дюбе да се спуска откъм върха. Белгиецът хвана автомата си и пресече платото, за да се присъедини към Манчестър. Бени разбра, че няма никакъв изход. За да гарантират живота на децата, те всички трябваше да се предадат. А да се предадат, означава провал на операция „Чародей“. Къртицата на Крумлов може никога да не бъде разкрита, а той и Екщайн ще се превърнат в анонимни надгробни плочи в гробището на служителите от разузнаването. След всичките години на служба това щеше да им бъде наградата.
Не, не и тази нощ. Не и по такъв начин.
— Боя се, че така няма да се разберем — извика той към Моботе. — Ще трябва да дойдеш и да ни хванеш.
Той отново примижа и огледа полукръглия край на платото, но нямаше нужда да разпределя задачите. Крумлов тръгна към левия фланг с пистолетите си, а Манчестър и Дюбе с тежките си оръжия се разделиха и заеха позиции по средата на фланговете. Бени погледна Екщайн и двамата мълчаливо си стиснаха ръцете, след което Баум тръгна към центъра на полукръга, а Ейтан отиде да заеме десния фланг.
Екщайн легна върху земята, хванал своето узи. Извади пълнителя, провери патроните, после потупа пълнителя с длан по-скоро от суеверие, отколкото да подреди патроните. Имаше още два пълнителя в джобовете си, но се съмняваше, че са пълни, пък и не искаше да знае.
— Ейтан.
Той извърна глава и видя Доминик, коленичила до него. Очите й бяха влажни, косата трептеше около лицето й, а тя сложи ръка върху рамото му.
— Моля те, Ейтан — каза тя. — Запази един куршум за мен. Не искам те да ме пленят.
След миг той кимна.
— Нито пък аз го искам — каза и постави длан върху нейната. После тя отдръпна ръката си и изчезна.
Той се извърна и се взря в долината. Чу шума на приготвящите се за атаката бунтовници. Тогава помисли за Симона и как не е оправдал доверието й. Помисли, че така вероятно за нея ще е по-добре. Накрая ще има онова, от което се нуждае, ще си намери истински мъж, който работи в банка „Леуми“ и мрази армията, който ще се връща у дома при нея всяка вечер и ще бъде щастлив, че е там. Да, тя ще скърби, но също така ще знае, че така е по-добре.
А после помисли за Орен и усети как сърцето му се свива. Орен няма да бъде по-добре. Орен ще остане самотен завинаги, независимо кой ще влезе в живота на Симона. Ще има по-малки братя и сестри, но няма да може да споделя с тях, няма да може да им обясни защо баща му го няма или какво е било толкова важно, та татко го е изоставил. Образът на разтревожения му син внезапно доби такава яснота, че в него се надигна силна ярост, предизвикваща горчиви сълзи в очите му.
„Да го оставя сам? О, не, не, Боже мой! Какво направих?!“
Внезапно в небето се издигнаха още три ракети. Беше страшно и Екщайн закри очите си с ръкава на ризата, стисна оръжието и усети как тялото му се изпъва като от електрически удар.
После внезапно от север се чу нов звук. Беше тежко като накъсано кашляне. Той добре познаваше този звук и страхът стегна стомаха му. Те разполагат с миномети. Първо ще ги засипят със снаряди, както би направила обучена пехота към окопалия се враг. И всичко ще свърши след минути.
Но мината не избухна върху платото. Взриви се долу в равното. „Толкова ли са тъпи, та стрелят по самите себе си?“ — зачуди се той. После нов снаряд избухна между бунтовниците, трети и четвърти и внезапно някъде отблизо откри огън лека картечница. Но тя също не беше насочена към платото, а към позициите на бунтовниците. Трасиращите куршуми чертаеха червени линии и поваляха предните редици на хората на Моботе.