След това Симкович беше занесъл снимката в съседната фотолаборатория, където я разглеждаха на инфрачервена светлина, след това наблюдаваха, докато лазерът изследваше за аномалии по повърхността и опаката страна различни от написаните с молив думи от Екщайн. След това един техник от „Документация“ дойде и внимателно подложи снимката на анализ с шестнадесет различни химикала, за да се прояви тайнопис, ако има такъв. Нищо. И накрая въпреки силните протести на Симкович, който беше изморен, гладен и недоволен, Очко го накара да фотографира отново всяко от лицата поотделно. В момента друг техник ги проявяваше в тъмната стаичка.
— Може би е нещо по-просто, Рафаел — предположи Юдит, докато помирисваше мостра от парфюм на Калвин Клайн, залепена в броя на списанието. — Може би трябва да вземеш всяка първа буква от имената и от тях да получиш името на виновния.
— Това е умно, Юдит — изсумтя Маркъс, докато чешеше крака си. — Но се съмнявам, че нашият човек е знаел имената на тези хора. — Той внимаваше да не спомене името на Крумлов пред хората от лабораторията. — Той вероятно даже и не знае истинското име на предателя.
— Вече го направихме — обади се Ури Бадаш от мястото си.
— Кое? — изненада се Маркъс.
— Опитахме. Взехме имената им и даже военните им отличителни номера и ги дадохме в „Кодове и шифри“. За всеки случай. — Той вдигна ръка и показа голяма кръгла нула с пръсти.
— Е, това ми беше единствената блестяща идея — каза Юдит и продължи да чете.
— Мръсната дузина без един — въздъхна Симкович и вдигна глава от лупата. Погледна към отсрещната стена, където висеше голяма коркова дъска, върху която бяха закачени единадесетте снимки само на лицата, взети от досиетата на Ури Бадаш. Всички бяха подредени в редица. — Освен това, поне според нашето малко мръсно проучване, те всички са чисти.
— Не всички са чисти — възрази яростно Очко и изненада с тона си всички. — Един от тях е предател и ние ще го открием.
— Ти си като обладан, Очко — обърна се с усмивка към него Юдит. — Обаче аз харесвам тази черта в мъжете.
— Също и аз — прошепна Рина. — Такива хора държат много чисто вкъщи.
Вратата на лабораторията се отвори и техникът на Симкович влетя с голяма жълта кутия с надпис „Кодак“. Той я тръшна върху масата в центъра и постави ръце на хълбоците си.
— Ето, Рафи. Мога ли вече да си ходя у дома?
— Ще можеш да си идеш, когато аз кажа, че може. Иди да пиеш кафе.
— Ама аз вече съм изпил шест чаши.
— Тогава иди да се изпикаеш.
Техникът изруга под нос и излезе.
Очко отвори кутията и извади още единадесет снимки, направени с високочувствителни увеличителни лещи и филм с голям формат, за да бъдат напълно ясни.
— Да ги окачим — каза Очко, докато разделяше една от друга още мокрите снимки.
Юдит се изправи да му помогне, а Мак Маркъс й подхвърли кутийка с кабарчета. Очко и Юдит започнаха да закачат всяка снимка под съответната й върху корковата дъска.
— Това е като телевизионна игра — чуруликаше тя. — Включвам се в „Шпиони и контрашпиони“ за стотачка, Алекс.
Когато приключиха, всички от стаята се събраха до централната маса и се вгледаха към дъската. Лицата, естествено, съвпадаха. Позата и прическата на някои бяха малко различни, но в общи линии хората бяха същите. Никой нямаше обеца на носа или татуировка на врата, нито пък пънкарска прическа, тъй като тези неща са забранени на работещите в строго секретните ядрени лаборатории.
След пет минути Симкович вдигна ръце.
— Добре. Отивам си вкъщи. Можете да кажете на Ицик, че съм напълно некомпетентен. — Той отиде до бюрото си и започна да пълни торбата с документи за изгаряне.
Но Очко още не се беше предал. Той не познаваше Ян Крумлов, нито му пукаше за личните или професионални мотиви на чеха, нито пък го интересуваше дали той е светец или дявол. Обаче Екщайн и Баум бяха там, в Африка, а от онова, което ще направи или не Очко през тази нощ, може да зависи всичко в мисията им. Както и животът им.
Той пристъпи от масата към корковата дъска и остана много дълго пред всяка от снимките. Гледаше надолу, после нагоре, след това пак надолу. И чак когато се увереше напълно, че няма нищо странно в сравнението между снимките, минаваше нататък.
— Тръгвам си, Очко — извика Симкович, взе чантата си и стисна торбичката със секретни документи, предназначени за изгаряне. — Отивам си!
Очко бавно вдигна пръст и нещо в позата му, в начина, по който се напрегнаха раменете, накара Симкович да спре. Всички гледаха как пръстът на Очко бавно се раздвижи във въздуха.
Беше застанал пред чифт снимки на млад мъж на по-малко от тридесет години. Кандидатът за къртица в Димона беше с мургава кожа, къдрава черна коса и гъста брада. Брадата беше много гъста и недобре поддържана. На двете снимки закриваше долната част на лицето му почти до скулите. Пръстът на Очко се насочи към долната снимка на мъжа и спря върху едно място, точно под лявото му око.