— Какво е това? — прошепна той.
Бадаш се приближи. Мак Маркъс, все още без протезата си, се подпря с ръка на стената и заподскача. Застана до Ури. Юдит надничаше над рамената им, докато Рина се извърна от монитора си.
Бадаш се взря пред треперещия пръст на Очко.
— Прилича на някакъв белег.
Очко вдигна пръст към втората снимка отгоре и посочи същото място там.
— На тази го няма — каза Юдит.
— Това е белег от връх на молив или химикалка, за бога — изсумтя Симкович и тръшна чантата си върху масата. — Вероятно сме го направили, докато се занимавахме с тази проклета снимка.
Очко не му обърна внимание.
— Рина? — извика той през рамо. — Има ли го на оригинала?
Рина се извърна отново към компютъра си и веднага започна да оглежда дигитализирания образ на груповата снимка на Крумлов.
— Не бих могла да го изпусна — каза тя, но тонът й не беше убедителен. Всички продължаваха да гледат двете снимки, докато тя чукаше по клавиатурата и местеше мишката.
— Да — прошепна тя след дълго мълчание. — Има го. Сигурно съм го видяла, но не съм се замислила какво е. Не е микрофилм или нещо подобно. Само белег…
Като ято гъски, разлетели се след изстрел, Очко, Юдит, Бадаш и Маркъс се пръснаха от таблото и бързо се събраха зад стола на Рина. Тя беше увеличила само съответното място от лицето и сега на монитора й се виждаше ъгълът на тъмното око, скулата и няколко косъма от брадата. И там, точно под окото, я имаше ясно забележима черната точка с големина на връх на молив в сравнение с лицето.
— Дай ми двеста процента — каза Симкович, който също се беше присъединил към групата зад стола на Рина и се беше отказал да си ходи.
Рина премести мишката, постави стрелката върху мястото и кликна два пъти. Екранът се замъгли за миг, а после картината се появи отново, но този път само края на окото, малко от кожата и черната точка с размер на грахово зърно. Белегът беше странен, защото не представляваше плътна повърхност, а нещо като запетая, сякаш е направен с върха на изписана химикалка.
Очко не позволи надеждата му да вземе връх, но и не успя да накара сърцето си да бие малко по-бавно. Усети как плешивината на главата му се покрива с дребни капчици пот.
— Мак — прошепна той, без да се обръща. — Кажи ми отново. Това го няма на снимката от досието на Ури.
Мак заподскача отново около централната маса към корковата дъска.
— Точно така — отговори той след миг. — Няма го на горната снимка.
Рина чукаше по клавиатурата си и на екрана блесна зелена линия, която премина по образа като вълна.
— Няма релеф — прошепна тя. — Така че ако е белег, той е направен върху оригинала, преди да е бил пресниман.
— И ако го няма върху нашата снимка от Шабак — добави Бадаш, — тогава той е бил добавен впоследствие само върху тази групова снимка.
— Освен ако не е капчица, пръснала от нещо — предположи Симкович. — Или нещо, което се е появило после върху лицето му като луничка например.
— Не може да е белег от рождение — каза Юдит. — Човек се ражда само веднъж.
— Не. Не е родилен белег — прошепна Очко, но гласът му беше много странен и всички се обърнаха да го погледнат. — Но е направен нарочно. — Той целият трепереше и по челото му течеше пот. Погледна към Мак Маркъс и се хвана за Юдит, за да се задържи на треперещите си крака. Тя трепна от силата, с която я стисна за лакътя. — Как би нарекъл това нещо ти, Мак? — попита Очко, макар вече да знаеше отговора и той да беше причината за треперенето му.
А Маркъс, който сега беше силно пребледнял, се обърна към останалите и се подпря с длани на масата, за да се задържи на единствения си крак. Той кимна и разклати глава едновременно, опитвайки се да говори спокойно.
— На английски ли, приятелю? — попита роденият в Америка офицер. — На това му викат издайник…
19.
Алмахел
10 май
Майор Ейтан Екщайн и полковник Бенжамин Баум тичаха заради собствения си живот и заради живота на онези, които водеха.
Двамата мъже би трябвало да бъдат в реанимацията на болницата „Хадаса“ в Йерусалим, защото общо имаха над деветдесет години, преживени на тази земя, но по-малко от седем часа сън през изминалите три дни. Калориите, които бяха погълнали, не достигаха и минимума, необходим за възрастен мъж, да не говорим за боец, който спринтира по стръмните африкански планини. Нивото на стреса им беше такова, че би накарало пилот от Формула 1 да се откаже от състезание, а умът им отдавна вече не работеше на необходимото тактическо равнище. Телата им бяха отминали етапа, когато болката може да бъде индикатор за опасност. Единственото, което ги държеше на крака, беше упоритостта, защото като израелски офицери от разузнаването и оперативни работници думите „оплакване“ или „несполука“ не съществуваха в речника им.