Ейтан и Бени спряха за миг, взирайки се в тъмнината, за да не паднат върху острите камъни и трънливи храсти, докато водеха нарасналата си група от десет възрастни и шестдесет и осем деца. Четиримата командоси бързо бяха напоили децата с глътки вода от манерките си и ги нахраниха с висококалорични вафли, с каквито ги беше снабдил медицинският корпус на израелската армия. След това колоната тръгна да слиза бързо от върха при Абу Менди към западните долини на Судан. Бени беше предупредил, че храната и водата не са достатъчни, за да изминат голямо разстояние, но младият командос само се усмихна и бързо поведе групата по маршрута. Товарът при скока му с парашута включваше и голям контейнер с храна, който той и хората му бяха скрили под едни скали, преди да нападнат бунтовниците. Когато го откриха и отвориха, сирачетата и възрастните се нахвърлиха на храната като мексикански селяни на коледна погача. А след това отново побягнаха.
С възобновени сили и надежда те бързаха надолу към долините преди склоновете, които ще се изправят предизвикателно отново при границата със Судан. Появата на командосите беше им донесла нещо повече от храна и вода. Тя донесе вяра и оптимизъм. Дори най-уморените крака щяха да изминат още няколкото невъзможни километри с това нематериално гориво. Но освен останалото, командосите носеха и план за действие с времена, които не можеше да бъдат удължени, защото и втори самолет беше излетял към определената зона за кацане в ничията земя между Судан и Етиопия. Ако екипажът му не забележи веднага определен знак на повърхността, той дори няма да направи кръг отгоре, а направо ще се върне към дома.
Командосите винаги се приготвяха грижливо за всяка мисия. Сега, като знаеха, че товарът им ще включва и болни деца, те бяха донесли сгъваеми алуминиеви пръти и модифицирани раници за парашути. В момента двама от командосите подтичваха в крачка, опънали върху рамената си алуминиевите пръти. Под тях в окачените парашутни раници спяха полюшвайки се пет от най-болните деца. Бяха като агнета, хванати от ловци. Командосите, свикнали да носят ранените си в бой другари заедно с оръжията им, даже не се задъхаха от тежестта на няколкото килограма кожа и кости. Останалите деца се промъкваха в начупена редичка, пазени по фланговете от Манчестър и Дюбе. В края вървеше и ги подканваше Крумлов, а Доминик крачеше между малките си пациенти и непрекъснато ги броеше.
Присъствието на командосите измъкна духа на Ейтан от обхваналото го отчаяние. Силата, усмивките, младостта им му напомниха какъв беше и какъв трябва да бъде поне още няколко часа. Самият той навремето беше добър парашутист, но тези момчета вече бяха друго поколение. Поделението им беше много строго засекретена част от анонимни воини, които се отчитат лично само пред началника на Генералния щаб. Техните „предшественици“ бяха извършили рейда при Ентебе, елиминирането на главатарите на терористите от „Черния септември“ в сърцето на Бейрут и отвличането на шейх Обейд от Хизбула от собствения му хол в Джиблит, Ливан. Но имената на героите и подробностите от работата им никога не бяха споменати в израелската преса, а армейските психолози ги смятаха за полупсихопати. Независимо колко дълго живееха, а много от тях лягаха в гроба, преди да са навършили двадесет и пет години, те никога не биха споделили приключенията си с никого. Какви са тези хора, които избират тази невероятна професия, подробностите на която могат да споделят единствено с огледалото?
Ръководителят на групата, капитан на име Карни, всъщност беше син на етиопски емигранти в Израел. Беше висок и жилав, кожата му с цвят на „Нутела“, с малък, остър нос, черни очи, които проблясваха иронично и къдрава коса. Заместникът му, сержант, беше рус кибуцник8, който явно беше боядисал косата и веждите си черни заради тази мисия. Другите двама сержанти бяха израелци с йеменски произход, с тъмни лица, които говореха свободно арабски и достатъчно добре амарски. Ейтан веднага ги хареса. Бяха точно като него, но без отчаянието му, възрастта и големия опит, а неукротимата им сила беше направо заразителна.
8
Член на израелски кооператив от социалистически тип, където земята, къщите и оборудването принадлежат на цялата общност, всеки е длъжен да извършва определен вид работа, а за разходите, нуждите и устройването на отделния човек или семейства се грижи колективът, който разпределя благата по решение на общо събрание, поема разходите, отглеждането и образованието на децата, почивката, облеклото, храната на всеки член и т.н. — Б.пр.