Карни повика Манчестър и със знаци показа на британеца да поеме за малко алуминиевите пръти на носилката с децата, докато командосът изтича напред, за да говори с Екщайн и Бени. Вдигаха доста шум с обувките си и оплакванията на децата, така че един задъхан разговор нямаше да добави повече. Освен това никой не хранеше илюзии, че бунтовниците са изгубили следите им. Те вероятно само се бяха прегрупирали и сега ги гонеха по петите.
— Екщайн — обърна се Карни с типичната за израелската армия неофициалност, щом настигна майора и затича до него. — Имаме по-малко от четири часа, през които да подготвим зона за кацане от другата страна на границата и да я маркираме.
— Благодаря — саркастично отвърна Екщайн, като пъшкаше задъхано. — Преди да разбера тази новина, се чувствах без каквато и да било мотивация.
— Е, просто исках да ти припомня добрата новина — ухили се Карни и белите зъби блеснаха върху махагоновото му лице. — Насочили сме се към едно по-закътано място на границата. Няма да имаме проблем да я пресечем.
— Кой гений ти го каза? — попита Екщайн.
— Един от Мосад, който работи в бежански лагер от другата страна. Пък и твоят командир направо изви ръцете на военновъздушните сили, за да ги накара да изпратят втори С–130. — Той вдигна платнения капак, прикриващ часовника му. — Вече от един час е във въздуха.
— Както познавам Ицик, той вероятно е възложил на самолета на връщане да натовари куп стари обувки от Кения — обади се Бени.
Карни се усмихна отново и тича известно време мълчаливо. После показа с пръст през рамо и снижи глас.
— Оня чех отзад, Баум. Разбрах, че не е предвиден за полета.
Екщайн и Баум се спогледаха и Ейтан разбра, че мисията на командоса има двойно предназначение. Ако той и Бени не успеят да „отстранят“ Крумлов от списъка на излитащите, командосът има заповед лично да го довърши. Ейтан се спъна в един клон върху пътеката и Бени го хвана за ръката, за да не падне.
— По думите ти разбирам, че до момента на скока ви никой у дома още не е идентифицирал къртицата — каза Бени.
— Така е — отговори Карни. — Което значи…
— Което значи — прекъсна го рязко Екщайн, — че Бени и аз командваме „Чародей“ и ще я изпълним както решим, че е необходимо. Вие, момчета, ще правите само онова, което вършите най-добре. Ще бягате бързо и ще стреляте точно. По врага.
— Слушам, командире — приведе глава Карни и изостана назад. Когато беше достатъчно далеч, че да не чуе, Бени се обърна към Екщайн.
— Ще си имаме неприятности.
— Че сега нямаме ли си?
— Не ми се прави на ударен — каза Бени. — Карат ни да убием Крумлов само за да не се качи на самолета. Той е новоосъзнал се евреин с мисия и честно казано, аз го разбирам.
— А какво стана със съмненията ти, Бени? Ами ако го пуснем да се качи на самолета, а се окаже, че не е чист?
— А какво стана с вярата ти, Ейтан? Ами ако го утрепем и го оставим тук, а се окаже, че е чист?
Екщайн не можа веднага да отговори на тази объркана загадка. Накрая въздъхна хрипливо.
— Добре. Може би ще имаме късмет и всички ще ни убият на границата.
— Винаги си бил непоправим оптимист.
Екщайн само изръмжа в отговор. Искаше да запази последните си сили, защото вече беше потънал в пот и знаеше, че в тялото му почти не е останала течност.
— Здрасти, полковнико и майоре. — Манчестър се появи внезапно и затича край тях без каквото и да било усилие. — Извинете, че ви прекъсвам.
— Давай, Манчестър — отвърна Екщайн с най-добрия си аристократичен английски.
— Добре. Единият от младите ви биячи, който е най-назад, има нощни очила.
Бени извърна глава за миг и видя, че един от командосите наистина е свалил очилата си за нощно виждане върху очите.
— И?
— Ами аз не ви разбирам бърборенето, но бих казал, че май е зърнал бунтовниците някъде на юг от нас. Преследват ни.
— Ти да не си очаквал да избягат, Манчестър? — попита Екщайн. — С подвити опашки?
— Не, сър. Но може би няма да е зле да се спуснем надолу и да ги изпъдим. Сега имаме цял куп супермени.
— Аз мисля, че просто трябва да им избягаме, Ендрю — каза Бени. — Нали нямаш проблем с тичането?
— Не, сър, за бога! Мога да тичам чак до Саутхемптън!
— Хубаво — каза Екщайн и Манчестър изостана към мястото си. Ейтан разбираше много добре, че наемникът е много засегнат от смъртта на Бернд и просто търси отмъщение. При това колкото е възможно по-жестоко.
Когато групата започна да се изкачва по стръмна, скалиста пътека, темпото намаля значително. Екщайн и Баум бяха принудени да помагат на краката си и с ръце. Накрая спряха на билото, приведени и задъхани, а следващата ги група деца и възрастни започна бавно да се събира около тях. Командосите обаче тръгнаха да обикалят групата и накараха всички да клекнат или приседнат, за да не се виждат силуети.