— Виждам, че нямаш пленници — изсумтя Фелдхайм, когато спря пред бунтовника. — Затова, предполагам, си ме извикал на помощ. — Той изгледа Моботе от глава до пети, забелязвайки петната от кръв по камуфлажното му яке. Но африканецът не изглеждаше ранен и затова австриецът реши, че това трябва да е чужда кръв.
Моботе не отговори веднага. Един от хората му се приближи и заговори бързо на езика оромина. Водачът на бунтовниците направи знак към служебната кола. Фелдхайм се обърна и тогава видя, че помагат на ранените да станат. Някои бяха вдигнали другарите си и на гръб.
— Не ми трябва помощта ти, майор Фелдхайм — каза Моботе и поклати глава. — Но ми трябва колата ти. Погребахме мъртвите си в планината, но ранените трябва да бъдат закарани в болница.
Фелдхайм се намръщи и отново погледна колата си, където бунтовниците вече бяха отворили задните врати и внимателно полагаха другарите си вътре. Седмици нямаше да успее да изчисти вонята на кръв и урина от скъпоценната си кола.
— Аз не съм шофьор на линейка — изсъска Фелдхайм. — Трябваше да ме извикаш да видя успеха ти и нищо друго.
— Тогава виж това — каза Моботе и тръгна нагоре по хълма. — И може би тактическият ти гений ще ни послужи все пак.
Фелдхайм го последва нагоре и когато стигнаха върха, Моботе се изправи в цял ръст и погледна към продълговатата падина. Фелдхайм застана до него и макар да не обичаше подобно излагане на показ, не можеше да си позволи да не постъпи като африканеца. Затова се изпъна колкото можеше повече.
— Гледай там — каза водачът на бунтовниците.
Фелдхайм примижа, следвайки пръста на Моботе. Падината започваше точно под тях и продължаваше на север. Лежеше между последните планински склонове на Етиопия на изток и граничните хълмове на Судан на запад. В западната част на падината имаше дълъг, тесен път в подножието на суданските хълмове.
— Това е граничният път — каза Моботе. — Израелците вече стигнаха до него и скоро ще пресекат границата.
— Къде — присви още по-силно очи Фелдхайм, но тъй като не беше истински воин, през нощта почти не можеше да види нищо съществено. Внезапно изръмжа, усети нещо като удар в гърдите и погледна надолу. Ръката на Моботе му подаваше бинокъл с инфрачервен филтър.
Австриецът го взе и го вдигна пред очите си. Когато зениците му привикнаха, той забеляза малка група хора зад купчина скали в източната страна на пътя. Премести бинокъла наляво и откъм западната страна на пътя откри малка колиба, дълги редове бодлива тел и трима судански граничари, държащи автомати АК–47.
Фелдхайм изсумтя и свали бинокъла.
— Защо не ги спря?
— Опитахме се, майор Фелдхайм — изръмжа Моботе. — Почти ги бяхме хванали при Абу Менди, но към тях се присъедини една банда командоси и те ни отблъснаха. Не знам откъде се пръкнаха.
— Откъде са се пръкнали? Ти луд ли си? Сигурно са скочили с парашути или са ги докарали с хеликоптер!
— Няма значение. Те сега ще пресекат границата.
— Не говори глупости — размаха недоволно цигарата си Фелдхайм. После осъзна, че огънчето описва светеща дъга, хвърли цигарата и я настъпи. — Водят ги израелци, а Судан е най-злобната антиизраелска държава в Африка. Никой няма да им позволи да преминат границата.
Моботе го изгледа със съжаление.
— Те няма да искат разрешение, майоре. — Той посочи бинокъла и Фелдхайм го вдигна отново, да погледне отвъд долината.
Серия дребни пламъчета блеснаха откъм скалистата позиция в източната страна на граничния път и когато Фелдхайм насочи бинокъла към мястото, където видя суданските граничари, те вече лежаха убити. Нямаше ответен огън. Израелците вероятно бяха използвали заглушители.
Един мъж пресече тичешком пътя и приклекна до тримата паднали граничари. После се извърна и махна с ръка. Откъм източната страна на пътя втори мъж притича до него.
— Видя ли? — тъжно кимна Моботе.
— Е, и?! — изсъска Фелдхайм, като едва не подскочи от ярост. — Гони ги! Граничната ивица е широка шест километра и там не живее никой освен леопарди и кози! Още можем да ги свалим. Още можем да хванем цялото израелско правителство в шепата си!
— Ние… — прошепна Моботе и жестокият белег на лицето му потъмня, макар че никой не би могъл да го забележи върху тъмното му лице посред нощ. Той се обърна и извика някакви заповеди на взводните. Хората му веднага се изправиха, подредиха и започнаха да тичат към върха на хълма. Моботе даде друга заповед на младшите си помощници, след което двойната редица бунтовници се спусна от хълма към долината. Оръжията им тракаха и обувките им тропаха шумно, докато бунтовниците изчезваха в мрака.