Бяха много и притичваха дълго, а Моботе и Фелдхайм стояха неподвижни сред тях като дървета сред буря.
— Извиках още хора — без да се обръща към никого, продължи Моботе. — Сега сме над сто души. Ще свършим с тях, защото вече нямам намерение да взимам никого за заложник.
— Не ставай глупак! — извъртя се към африканеца Фелдхайм. Очите му изпъкнаха и бузите му почервеняха. — Не разбираш ли, че можем да спечелим милиони. Ако ги убиеш, няма да получим нищо.
Но Моботе явно беше взел решение за себе си и вече не желаеше да слуша някакъв си подъл европеец. По молба на Фелдхайм и като следваше плана на австриеца, той беше загубил едни от най-добрите си хора, чиито семейства нямаше с какво да утеши. Каузата на Оромо беше променена, а най-лошото от всичко беше, че самият той се подложи на унижение. Той погледна зад Фелдхайм и отвърна на поздрава на двама мъже, които бяха изостанали, а сега сядаха в колата на Фелдхайм. Бавно започна да сваля окървавеното си яке. Фелдхайм го гледаше намръщено, главата му се извърна, когато чу двигателя на колата, а после австриецът отново се обърна към Моботе. Не разбираше какво става.
— Къде отиваш? — попита Фелдхайм. — Недей така. Почакай, нека седнем с картата и да направим план. Все още можем да получим всичко, което искаме, от цялата тази работа!
Но още докато Фелдхайм говореше, Моботе беше извадил колта си със седефена дръжка и го увиваше в камуфлажното си яке. Дулото се намираше дълбоко в ръкава. Едната му ръка също беше под якето, докато с другата Моботе я хвана и насочи.
— Благодаря ти за съвета, майоре… — каза Моботе и бързо опря якето до гърдите на Фелдхайм. Дръпна спусъка. Голяма, бяла светкавица блесна между якето и гърдите на австриеца, но звукът беше сравнително тих и нощта не се разкъса от ехото на изстрела. Фелдхайм се изви и отхвръкна назад, главата му се удари в един камък и клюмна странно встрани, а тялото му трепна само веднъж. — Обаче вече не ми трябва партньор — довърши Моботе.
Той прибра оръжието си и остана да наблюдава как служебната кола завива и тръгва обратно към болницата в Дара. След това метна якето си през рамо и затича след хората си…
20.
Тел Авив
10 май
Командният и контролен център на израелските военновъздушни сили е огромна пещера от стомана и бетон, намираща се на петдесет и седем метра под земята в района на Генералния щаб на армията в Тел Авив. Той е устойчив на ядрено, конвенционално и биологическо оръжие и носи незначителното име Дупката. Слабо осветената мрежа от оперативни центрове, жилищни помещения и помещения за хранене прилича на подводница. Много от офицерите и техниците често прекарват безбройни дни в катакомбите му и се появяват примижали като разтревожени вампири на повърхността само за кратка почивка. Петдесетте години светкавични войни в Близкия изток доказаха, че въздушното надмощие е ключ към успеха в региона. Поради това от построяването й до днес Дупката винаги е била населена. Също заради това, въпреки климатичната инсталация, филтрите и дори понякога освежители за въздуха, това място вони на затвор, какъвто си е в много отношения.
През тази нощ операция „Чародей“ беше само една от многото тревоги на военновъздушните сили в това подземно леговище. Ескадрила фантоми F–4 извършваше бомбено нападение над Сидон в Южен Ливан, а над Багдад се извършваше разузнавателна мисия на голяма височина. В Дупката имаше повече от четиридесет и петима офицери, сержанти и служители. Под флуоресцентните лампи се издигаше цигарен дим и пара от кафените чашки и типично по израелски, мъжете и жените си крещяха един на друг без всякакво уважение към пол и ранг.
В един ъгъл на централната зала трима офицери по радарно прехващане и един сержант по комуникации, назначени към мисията на АМАН, седяха пред големи конзоли със зелени радарни екрани, светлината от които проблясваше по бледите им лица. Ицик Бен-Цион се разхождаше зад тримата млади мъже и жена, като от време на време си мърмореше под нос и изнервяше хората с величественото си присъствие.
За свръзка на генерала от АМАН беше назначен един майор от военновъздушните сили на име Илан Кидон поради това, че съпругата му беше далечна роднина на семейство Бен-Цион и той бе свикнал с особения подход към характера на генерала. Кидон наблюдаваше как Ицик се разхожда и чувстваше известно съжаление към братовчед си по женска линия, защото откакто го познаваше, не беше виждал униформата му толкова измачкана, нито пък Бен-Цион някога бе показвал толкова открито своята тревога и притеснение. Напомняше на Кидон за тигрова акула, мятаща се безпомощно сред дребните риби върху палубата на рибарски кораб.