Очко като че не я чуваше.
— Ти използва минало време, Ури — каза той на Бадаш. — Каза, че Бузагло е бил Синята брада.
— Да — бавно кимна Бадаш.
— Не ми казвай, че се е измъкнал! — обвинително го посочи Ицик.
— По-лошо. — Бадаш дръпна на няколко пъти от цигарата си, преди да продължи. — Докато претърсвахме апартамента му, дойде полиция. Бузгало, жена му и бебето им са загинали в автомобилна катастрофа вчера по пътя към Мъртво море.
Шокът от новината на Бадаш сякаш заглуши шума в командния и контролен център. Юдит го гледаше със зяпнала уста, Очко свали очилата си, като че ли по този начин ще чува по-добре, а Бен-Цион бавно вдигна трепереща длан към челото си.
— Сигурно си правиш някаква мръсна шега — измърмори на английски Маркъс.
— Бил е в отпуска — каза Бадаш. — Но само за четири дни. Тъкмо за едно приятно пътуване до Ейлат. Опитал да задмине един трактор на завой и се блъснал в цистерна с бензин, идваща насреща. — Той замълча за миг и изпсува тихо. — Даже и шпионите в тази страна карат като луди, мамка му.
— О, Боже — прошепна Юдит. — Самоубил се е. С цялото си семейство.
— Не — размаха пръст Бадаш. — Не е било самоубийство. Шофьорът на цистерната е в шок, но му няма нищо. Каза, че Бузгало се е опитал да го избегне и че колата му се е носила настрани около стотина метра. Явно изобщо не е подозирал, че колата му ще избухне. — Служителят на Шабак намери един стол и се отпусна върху него. — Така че Крумлов е бил напълно прав. На всичкото отгоре той е предположил, че хората, които използват Синята брада, няма да му кажат за предстоящото евентуално разкриване. По този начин са щели да получават сведенията му чак до момента, когато бъде хванат. — Дори и закоравелият контраразузнавач беше ужасен от иронията на съдбата в този случай. — Крумлов е знаел как работят неговите хора и просто е задържал информацията, докато успее да дойде тук, за да се окъпе в слава. При това напълно заслужена.
Всички останаха безмълвни. Всеки от тях си мислеше за Играта и смъртоносните й гамбити. И за това колко бързо Бог може да щракне с пръсти и да превърне техните гонитби на шпиони, заговори и контразаговори в смехотворна прах. Но мислите им веднага се върнаха към Екщайн и Баум, които все още са там, в опасност и се борят за наградата, която току-що се оказа безсмислена. Ицик тропна с крак и безсилен да размаха ръка, извика през рамо:
— Кидон, свържи ме с пилота на онзи херкулес, за бога!
Но майорът вече се беше опитал и се приближи към него.
— Не мога, Ицик — каза той с глас, изпълнен с мъчително съжаление. — Те вече са над сушата. — Самолетът летеше над африканския континент към мястото на срещата и комуникационното му оборудване вече беше изключено. — Ще бъдат в радиомълчание, докато не излязат от…
21.
Судан
10 май
По последния склон преди долината Диндер им се наложи да носят децата. Височината беше само двеста метра, но както преди линията на финиша при маратон, когато човек вече я вижда, започва да чувства всяко мускулче по тялото си и всеки дъх му се струва като пълен с отрова. Половината от сирачетата бяха припаднали от обезводняване, а останалата половина бяха в шок и обездвижени от страх. Възрастните, които всъщност не бяха много по-добре, извървяха този финален маршрут на три пъти, като се връщаха обратно до суданската гранична колиба, за да поемат поредния товар от деца. Накрая Екщайн вдигна Ади и прибра крачетата му около кръста си. Ади го прегърна през врата и стисна силно, докато Екщайн изкачваше с последни сили стръмнината.
— Извинявай, Ейтан — непрекъснато мълвеше Ади. — Извинявай. — Но Екщайн можеше само да кима и да стене, докато се мъчеше с изкачването. Представяше си, че малкото момче е Орен, и знаеше, че би изкачил и Еверест с него.
Карни, който беше издърпал телата на тримата граничари зад колибата, остана долу, облякъл ризата на единия, и несъзнателно опипваше дупката от куршум в плата, докато бързо прибираше отличителните знаци и документи на суданците и наблюдаваше пътя за случайни коли. Провери пълнителя на беретата със заглушител и я прибра в джоба си. Реши да задържи ризата на суданеца за спомен.
Когато децата и останалите възрастни изчезнаха зад билото, той се изправи, извади джобния далекоглед и погледна отвъд пътя към долината, която се извиваше като змия надолу на юг от етиопските планини. После си кимна, обърна се и затича като коза нагоре по склона.
На върха всички възрастни, включително Манчестър и Дюбе, бяха легнали изтощени върху студената земя. Лежаха по гръб върху лекия наклон на западния склон. Товарът им ги правеше неподвижни като обърнати по гръб костенурки. Малко по-надолу децата бяха събрани под разцепено акациево дърво. Подаваха им една манерка с вода, за да намокрят поне устните си. После им раздадоха и другите манерки и след малко водата свърши.