— Ама пък и ти имаш едни топки, Екщайн — каза командосът с уважение. — Големи при това.
Той се наведе над Крумлов и чехът изрева от болка, когато Карни го изправи, преви го и го прехвърли през рамо. После тръгна надолу по склона. Тримата му другари събраха децата, за да го последват. Сега сирачетата вече можеха да вървят и понеже Карни ги насърчаваше на родния им език, те събраха сили и повечето успяха да слязат сами, без да ги носят.
Ади се откъсна от малката група. Колебливо се обърна и погледна Екщайн, който му направи знак да тръгне надолу и успя да му се усмихне окуражаващо. Доминик хвана малката ръка на момчето и тръгна след командосите. После внезапно спря.
Пусна ръката на Ади и изтича обратно към Екщайн. Той се опита да я отблъсне, но тя обхвана лицето му с двете си ръце. Погледна го, а сълзите течаха по бузите й. Откъм етиопската страна на склона избумтя РПГ, но тъй като не беше пригодено да стреля по стръмнина нагоре, ракетата му избухна някъде в скалите. Екщайн не успя да чуе шепота й.
— Благодаря, смелчаго.
След това тя си тръгна.
Баум се приближи до Екщайн и заби пръст в гърдите му.
— Не знам какво си намислил…
— Слушай ме, Бени. — Екщайн хвана китката на Баум, стисна я и заговори бързо на иврит. — Самолетът вероятно ще има нужда от поне триста метра, за да извърши късо кацане. Прав ли съм?
Бени погледна към кратера, за да го измери на око.
— И какво? Нали за това е направен така?
— Чуй ме. — Екщайн хвана ризата му и дръпна партньора си по-наблизо. Взря се в очите му. — Пилотът след това ще може само да направи завой и да излети отново. Ще трябва да го направи на много малко място. Ако всички сме в самолета, кой ще задържи онези копелета?
Бени започна да клати глава.
— Кой, Бени? Някой трябва да остане тук и да ги спре, докато самолетът обърне. Иначе нищо няма да се получи. Ти го знаеш, виждаш го.
— Не и ти.
— Да, аз.
— Манчестър и Дюбе — развика се Бени и посочи към билото. — Те ще го сторят.
— Това е наша мисия, Бени. Наша! От началото до края. Не можеш да търсиш доброволци. Искаш ли да напишат в библията в АМАН, че не сме имали смелостта да довършим собствената си мисия и затова сме пожертвали двама смели християни?
— Не. — Баум отново заклати глава.
— Прав съм. Знаеш, че съм прав и че нямаме време.
— Добре — предаде се накрая Бени. — Но ще бъда аз. Аз ще остана.
— Не, няма.
— Тогава ще хвърляме ези-тура.
Екщайн се усмихна.
— Нямам пукната пара. Освен това аз съм ръководител на тази операция и няма да споря с теб. Така че не ми се прави на началник, защото знаеш добре, че вече изобщо не ми пука кой е с по-висок чин. — Той посочи надолу към малката порта от срутени камъни. — Ще заема позиция там. То е добро укритие.
Бени погледна камъните, а после отново Екщайн.
— Би могъл да спринтираш към самолета, преди да излети — с надежда в гласа си каза той. — Аз ще го задържа за малко.
— Бих могъл — отвърна Екщайн, но знаеше, че няма да има време. — Обаче ако не успея, просто ще хукна към другия край на кратера. Ще направя същото, което бях казал да стори Крумлов. Ще ида в някой бежански лагер, ще се представя като Антъни Хартстоун, изгубен и шантав фотограф.
— Не — поклати отново глава Бени, но Екщайн погледна часовника си и сграбчи с две ръце ризата на партньора си.
— За бога, Бени, останали са ни само седем минути! Моля те, върви долу и се погрижи онези деца да се качат в самолета. По дяволите всичко останало!
— Ами Орен… — прошепна Бени.
Екщайн усети как очите му се замъгляват от сълзи и стисна зъби, за да не покаже как се разкъсва сърцето му.
— Той ще се гордее с мен — прошепна той. — Ако изобщо съм го научил на нещо, когато някога се наложи, и той ще направи същото.
Екщайн бръкна в задния джоб на панталона си и извади окъсан екземпляр на „Сбогом на оръжията“. Подаде книгата за кодиране на Бени, който я погледна с насълзени очи.
— Дай му я — каза Екщайн. — Не е много, но за нас двамата това беше хубава книга.
Бузите на Бени започнаха да се тресат, той посегна и прегърна Екщайн. Не си казаха нищо повече. Баум се обърна и затича надолу по склона. А Екщайн изтри очи и хукна към билото. Падна по корем и изпълзя последните няколко метра, за да се настани между Манчестър и Дюбе, които бяха заели позиции зад два големи камъка и стреляха надолу. Ответният огън биеше над главите им или в земята наблизо, но Екщайн не си направи труда да погледне към бунтовниците, които се катереха по склона. Знаеше къде са.
— Дайте ми оръжията си — извика Екщайн към двамата мъже. — Вие можете да тръгвате.
Манчестър се изтърколи надясно и погледна Екщайн, докато Дюбе продължи да стреля.