— Моля майора за извинение — извика в отговор Манчестър. — Обаче си го начукай!
— Имате точно пет минути до идването на самолета — отново извика Екщайн. — Тук може да остане само един човек.
— На нас тук ни е удобно — извика му Дюбе, докато сменяше пълнителя. — Пък и твоите командоси бяха доста щедри и ни оставиха амунициите си.
— Пък и с цялото ми уважение, майоре, ти не си Лорънс Етиопски — добави Манчестър, като зае позиция отново и започна да стреля. — Така че или се присъединявай към нас, или си отивай. Сър!
Добре. Значи така желаят. Екщайн им показа двата дистанционни детонатора и посочи назад и надолу към кратера.
— Добре тогава. Аз отивам да задържа втората линия. Когато те се доближат до вас, тичайте надолу към мен с всички сили, защото аз ще взривя заредените експлозиви.
Манчестър спря да стреля и погледна Екщайн. Протегна длан към него.
— Ако нямаш нищо против, майоре, ние ще взривим експлозивите, когато отстъпим.
— Не че ти нямаме доверие, приятелю — добави Дюбе.
Екщайн поклати учудено глава, но подхвърли по един детонатор на всеки от тях.
— Няма да имаме никакъв транспорт после — предупреди ги той за пореден път.
— Имаме си крака — извика Дюбе.
— А сега, наздраве! — изкрещя Манчестър, извади от джоба си граната и я постави до себе си.
Екщайн се плъзна назад по склона, после се обърна, изправи се и започна да тича надолу. Свали узито от рамото си и започна да балансира с ръце, опитвайки да се движи колкото е възможно по-бързо надолу, без да падне.
Сега кратерът вече беше облян в ярка утринна светлина. Далечният оазис блестеше от влагата на росата и ярките лъчи на слънцето го огряваха в гърба откъм изток. Виждаше децата, събрани зад купчината камъни на вратата в подножието на склона. Бени и Доминик се въртяха около тях като квачки около пилетата си. Крумлов лежеше изпънат на земята. В самия кратер командосите се бяха разделили по двойки в двата края на зоната за кацане и Екщайн видя как развиваха платнищата и ги изпъваха, за да бележат въображаемата писта, като сочеха най-близката точка за кацане и най-далечната за спиране на самолета.
Огънят откъм другата страна на склона позаглъхна, когато Екщайн се спусна по-надолу и внезапно ревът на двигателите на херкулеса разцепи въздуха. Боядисаният в камуфлажни цветове самолет се издигна иззад северната стена на кратера сякаш пилотът е забелязал планината в последния миг. Тъпият черен нос на С–130 се наведе, двигателите започнаха да вият и самолетът се насочи надолу. Само на пет метра височина той се изправи хоризонтално, вдигна огромен облак прах, когато изпищя над главите на командосите и разтресе земята сякаш плоският му корем я е ударил.
Още докато самолетът се мъчеше да спре, командосите бяха събрали платнищата си и тичаха към децата. Херкулесът заподскача напред и спря в края на кратера само за миг, след което изрева остро и се завъртя около оста си, насочвайки се обратно за бързо излитане. Задния му товарен люк вече зееше отворен.
Облаци прах покриха целия кратер. Децата кашляха и закриваха очи. Бени се извърна и погледна нагоре по склона, но не можа да види нито Екщайн, нито Манчестър и Дюбе или каквото и да било. Само чуваше засилената стрелба. Внезапно Карни се появи през праха, бързо вдигна Крумлов, а чехът се присви и изпъшка. Командосът го метна на рамо и се обърна към Бени.
— Идвай, Баум!
Останалите командоси вече извеждаха децата от заслона и ги водеха към мястото за излитане на самолета. Но Бени не можеше да мръдне. Стоеше и гледаше към склона, когато някой го дръпна силно за ръкава. Беше Доминик. По лицето й течаха сълзи, а устните й бяха подути.
— Хайде, Бени — каза тя. — Идвай. Ейтан ни подарява живота. Ако загинеш сега, никога вече няма да можеш да сториш добро.
Той кимна и започна да се отдалечава заедно с нея, все така загледан нагоре към склона. Внезапно страх прободе сърцето му. Никога не беше изпитвал подобен ужас. Нито в бой, нито даже когато е бил уверен, че животът му ще бъде кратък и жесток. Беше пристигнал в Израел съвсем сам, като дете от лагерите след войната. Родителите му бяха умрели и нямаше нито един жив роднина. Беше се мъчил да забрави, беше се смял и любил, беше работил и живял, а накрая партньорството му с родения в Германия Екщайн запълни последната липса от семейството, което той си създаде отново. А сега, след петдесет години живот, той осъзна, че отново ще остане сирак…
В това време Доминик го дръпна силно и двамата затичаха…
Екщайн се хвърли към ниското каменно прикритие. Тук вече нямаше никой и той се зарадва. Вече чуваше самолета съвсем наблизо, но не можеше да го види заради прахта. На мястото, където беше лежал Крумлов, имаше малка локвичка кръв, а командосите му бяха оставили леката си картечница и всичките си амуниции и гранати. Той се обърна към хълма и бързо залегна, намести се зад картечницата, отвори крачетата й и насочи дулото между камъните. Провери лентата с патрони, блъсна затвора и вдигна предпазителя.