Обърна глава, за да погледне зад себе си. Прахта се беше послегнала и можеше да види зеленикавокафявото тяло на самолета, движещо се много бавно от юг на север по земята. На север видя и малка група хора, събрани заедно, над които като орлици-защитници се бяха привели командосите.
После се извърна към оръжието си и погледна нагоре към склона. Огънят при билото се беше засилил. Ясно и страшно се чуваха избухванията на гранатите в чистия, утринен въздух. Стори му се, че чува и викове откъм етиопската страна на склона, но реши, че страхът пищи кошмарно в главата му. Устата му пресъхна като пергамент, а сърцето сякаш се удряше в земята. Дланите му овлажняха и станаха хлъзгави. Той ги изтри в прахта и отново обхвана спусъка…
Манчестър и Дюбе привършваха. Беше им останал по един полупразен пълнител, а гранатите отдавна свършиха. Сега бунтовниците вече се намираха съвсем наблизо и най-бързите се катереха на не повече от петдесет метра под билото. Чуваха как Моботе крещи на хората си, а гърмежът на автоматите и писъкът на куршумите се бяха превърнали в неспирна буря от летящ метал. Никой от двамата не смееше да покаже глава от прикритието, за да може да се прицели. Бунтовниците щяха да стигнат до тях след по-малко от минута.
Дюбе извърна глава да погледне към кратера. Манчестър го видя и също се извърна. Големият транспортен самолет почти беше стигнал обратно до точката за излитане и можеха да видят сирачетата и пастирите им, събрани там в очакване. Само след няколко минути те всички щяха да бъдат във въздуха и вече нямаше начин да се стигне до самолета дори и да спринтират като олимпийци.
Но ако бунтовниците прехвърлят билото преди самолетът да е успял да излети, всичко щеше да завърши трагично. С цялата им концентрирана огнева мощ, включително и РПГ, беззащитният С–130 може да бъде улучен и да изгори. С всички, които вече ще са на борда. Всичките им усилия ще са били напразни.
Двамата наемници достигнаха едновременно до еднакво решение. Спогледаха се.
— Мамка му — извика Манчестър.
— Да, съгласен — отвърна също с вик Дюбе.
Двамата сграбчиха детонаторите с левите си ръце, стиснаха оръжията си в десните, изправиха се и откриха огън, крещейки…
Двойната експлозия разтърси Екщайн от глава до пети. Два огромни стълба камъни и прах се вдигнаха върху билото и докато падаха надолу, мястото, където беше залегнал, се раздруса като от земетресение. Той изтри прахта от очите си и се взря нагоре. Търсеше, надяваше се, молеше се двамата наемници да са се плъзнали някак надолу в някакво прикритие, преди да са взривили експлозива. Но после чу бурята от викове отгоре и разбра, че Манчестър и Дюбе са загинали така, както само хора с тяхната професия биха избрали.
Той отново обърна глава. Херкулесът вече достигаше крайната точка, черните му перки се въртяха като демони и пилотите бяха натиснали педалите с всичка сила, за да насочат и обърнат отново самолета около оста му.
Ако би могъл да задържи бунтовниците още само две минути…
Той опита да успокои разтуптяното си, но не от страх сърце. Беше заставал лице в лице с подобни ситуации много пъти преди. В желанието да си докаже какъв иска да бъде, той успешно беше игнорирал страха и извършвал сума глупости. Не, не биеше от страх. А заради дълбокото и мъчително чувство за загуба, което преминаваше през тялото му на вълни. Чувстваше се като пред бездънна пропаст и ако си позволеше да погледне в нея, сигурно би станал и избягал с писък.
Затова помисли за децата. Представи си ги ранени, убити и горящи, в случай че бунтовниците успеят да повредят или свалят самолета. Така възвърна волята и твърдостта си и опря буза върху студения метал на картечницата.
— Има неща, които човек трябва да извърши, синко — прошепна той на глас. После чу как оживелите от ордата на бунтовниците достигат билото и го прехвърлят. Експлозиите сигурно бяха убили много от тях, но останалите се бяха отърсили от шока. Те забелязаха самолета и започнаха да крещят. Яростта и инерцията от битката ги накара да се спуснат надолу по склона, вместо да открият огън от билото, където се намираха. Точно това му трябваше. Само след минута всичко щеше да свърши…
Нещо разтърси земята и Екщайн извърна стреснато глава. Беше едрото тяло на Бени Баум, който вдигна облак прах, когато се стовари до Ейтан с карабината „Галил“ на Карни в ръце.