Най-накрая изкопа служител на Мосад, който се е върнал току-що след една напрегната година под дълбоко прикритие в Сараево. Докато си пиеха кафето в обширния стол на улица „Соколов“, който основно служи за срещи на журналисти, чакащи изявленията на говорителя на армията, Баум го разпитва тихичко цял час. Събра куп полезна информация за опасните зони, пътища за влизане и излизане, начини за оживяване по улиците, докато се пазиш от мюсюлмани, сърби и хървати. Но въпреки това не остана очарован, защото човекът не преставаше да клати глава и да повтаря:
— Недейте да ходите там.
Екщайн от своя страна имаше списък със задачи, които обикновено биха отнели поне три дни за изпълнение. Макар измъкването на годеницата на Крумлов да не представляваше нито отвличане, нито спасяване, а само „ескорт“ от опасна зона, то все пак изискваше съответното предварително планиране. Като разузнавач от кариерата, той беше свикнал на бързи действия в отговор на изненадващи събития и често се беше отказвал от сън за дни наред, за да си свърши работата, функционирайки на автопилот. След това изпадаше в двадесет и четири часов безпаметен сън, който би разтревожил някой лекар. В миналото той би се радвал на подобно предизвикателство и би се хвърлил да го изпълни с фанатичен ентусиазъм. Но днес малко се разтревожи, защото разбра, че възложената работа не му е присърце.
Шосето, което свързва средиземноморския град Тел Авив с намиращата се в планините столица Йерусалим, вече е скоростна магистрала и израелските мотористи, които винаги нарушават ограниченията на скоростта, могат да пресекат страната за не повече от половин час. Обаче Екщайн предприе заобиколна и забавяща тактика, без напълно да съзнава защо кара на юг към Ришон ле-Цион. И докато караше малката фиеста с отворени прозорци и вятърът прашеше очилата му с пепел от цигарата, а по радиото гърмеше кървавата поема на Шалом Ханош „В кървавата кола на татко“ за смъртта по израелските магистрали, той се чудеше дали не е сбъркал пътя.
Не географски, не, макар за миг да си спомни с кисела усмивка онези първи дни като парашутист и репутацията си на човек, който не се ориентира добре в географско отношение. Онези безкрайни упражнения по ориентиране, обикновено провеждани нощем и в дъжда, когато другарите му обикновено го навикваха.
— Екщайн, къде, по дяволите, си ни заврял?
— Откъде да знам, мама му стара? Вървете. Държавата ни е малка, няма да се изгубим.
Оттогава и през годините на кариерата си в АМАН той често попадаше на опасни места под смъртна заплаха, но чак напоследък беше започнал наистина да се чуди дали е следвал пътя на съдбата си, или се е насилил да върви по него? Дали той, както веднъж предположи Бени Баум, не е нещо като бос танцьор, привлечен от опасностите на минното поле?
Някога беше искал да стане доктор. Идеята се захранваше от същия извор на героичен комплекс, който по-късно го насочи към военновъздушните сили, после към АМАН и СпецОп. Беше обмислял и историята като професия, виждайки себе си като очилат учен, държащ лекции в йерусалимския университет, пишещ блестящи книги за Европа, Хитлер и войната, която погълна цялото му семейство. Оказа се обаче, че не може да седи мирен, неподвижен с часове над книгите, за да постигне подобно нещо.
Всяка възможност, която не беше опитал навремето, сега се издигаше увеличена от съжалението, защото всяка от тях представляваше „нормален“ живот, трептящ като завеса от фантазии зад жестоката действителност, каквато представляваше съществуването му. Защото всъщност беше избрал армията и вече знаеше, че няма извинение за това му решение. Какво е търсел? Високата пенсия? Доходите от медицинска кариера отдавна биха я надвишили. Възбудата? Беше му дошла до гуша и вече се чувстваше като любител парашутист, който внезапно осъзнава, че нито обича да скача, нито да пали лагерни огньове. Но беше твърде късно, защото както и да съжаляваше, все пак това си му беше работата и трябваше да си я върши.