Кариерата му беше украсена с актове на „смелост“ и фактът, че не може да ги сподели с никой друг, освен с онези от другарите му, с които ги е извършвал, всъщност нямаше значение. Той ги смяташе за свой „дълг“, неща, които е извършил заради Службата и защото Страната е изисквала те да бъдат извършени. Но вътре в себе си той знаеше, че всеки подобен акт е предизвикан от обикновена, човешка психоза. Баща му беше мил, но слаб и болен човек и Екщайн се беше самоосъдил на живот, който да победи и пречупи тези срамни гени.
Дали някое от действията му е оставило следа в бъдещето на Израел? Може би едно — предотвратяването на убийството на министър-председателя от един палестински терорист през 1986 година. Но сега, в 1993 година, наследникът на онзи политик, Ицхак Рабин, най-накрая довеждаше мирните преговори към края им. Ако не беше безумната „смелост“ на Екщайн, може би всичко това щеше да стане още по-рано. Но подобни горчиви предположения са просто губене на време.
В края на краищата не извивките на кариерата, повишенията или пенсията го тревожеха. А петгодишното момче на име Орен. Разбираше, че синът, когото обича повече от всичко на света, няма нужда от герой, нито от Бог от плът и кръв, когото да боготвори. На него му трябва баща, който да си бъде вкъщи, от когото да се учи, който да му помага в уроците, да бърше сълзите му и да държи ръката му. От това има много по-голяма нужда, отколкото от напразната надежда, с която се връща всеки ден от училище: „Може би татко ще си дойде довечера.“
Да, беше направил грешка и тръгнал по погрешен път. И сега започваше нова мисия, скоро отново щеше да изчезне надалеч. Към Сараево и после към Африка.
На пръв поглед беше по-безопасно, отколкото много от операциите, които беше провеждал. Но след като беше взел решение да напусне оперативната работа, сега не можеше да събере смелостта си и през цялото време го измъчваха предчувствия, от които ръцете му леденееха въпреки лятната горещина. Чувстваше се по-зле от наборник, който с приближаването на края на службата става все по-суеверен. Виждаше пред очите си Орен тъжен, самотен и осиротял, запазил само старите снимки и мъгливи спомени за него.
Затова бавеше отминаването на този ден с надеждата да отложи началото на последната операция. Защото подозираше, че този път може и да не се завърне жив…
Отмина пътен знак, на който пишеше „Палмахим“, което потвърди, че той наистина се държи като пациент, страдащ от смъртоносна болест. Беше виждал това поведение у други, готвещи се да предприемат смъртоносни приключения. Те се връщат в родния си град, в училището или на плажа, където за пръв път са целунали любимата. Той хвърли фаса през прозореца и кимна. Караше към мястото на военното си рождение.
Палмахим е крайморска зона за парашутни скокове на военновъздушните корпуси на израелската армия. Пътят, по който се движеше, води до Тел Ноф, тренировъчната школа на парашутните десантчици. Отстрани на пътя се издигат хълмове с храсталаци и прашни евкалипти, но точно отпред вдясно се вижда добре подстригана зелена поляна, приличаща на поле за голф в средата на Сахара.
Екщайн отби от шосето към страничния път, спря и остана заслушан в шума на отминаващите зад него коли и чуруликането на птичките сред високите дървета отпред. Вляво от него пръскачки напояваха есмералдовата поляна колкото голямо футболно игрище. В далечния край широки стъпала от йерусалимски камък водеха нагоре към голяма каменна платформа, а над нея се издигаше Стената с хилядите имена, изписани с бронзови букви, над които лъщеше стоманеният надпис „По-бързи от орлите, по-смели от лъвовете.“ Вдясно малката каменна кула завършваше с изработени от метал чифт израелски парашутни крила.
Много церемонии се провеждаха при „Андартата“, мемориалът на падналите в бой парашутисти. Тук винаги имаше букети свежи цветя, опрени върху стената и вехнещи под слънцето. На годишнините от войните тук се провеждаха мемориални служби, тук новобранците получаваха значката с крилете след първите си парашутни скокове. И сякаш всяка втора седмица старият гравьор се явяваше тук с инструментите си, за да добави някое ново име, докато почетния взвод Червени барети стреля залпове към небето.
Екщайн излезе от колата. Коляното внезапно му напомни за раняването и го върна към онзи мрачен зимен ден в Мюнхен, към имената и образите на изгубените другари. Те бяха паднали в Европа, Азия, сред хълмовете на Ливан и пустините на Ирак. Парашутистите ги погребваха с церемония, а тайните бойци в мълчалива анонимност. Имената на бойците на фронта блестяха тук под слънцето, а служителите от разузнаването бяха погребвани под мраморна плоча, без изписване на ранга, в една малка горичка на север. Както и в живота, в смъртта си те си оставаха под сенките. Само един от тях беше служил и в двата свята и точно това име беше дошъл да потърси тук Екщайн.