„Първо с дясното весло, после с лявото. Потапяй ги във водите на Червено море, разделяй вълните и мисли за Мойсей… — Той се понамръщи подигравателно към самия себе си заради библейското сравнение и мускулите му се напрегнаха под тежестта на веслата. — Май изпитваш известна грандомания, майоре.“
В лодката зодиак „Ураган“ на Екщайн имаше единадесет фалаши, а подире му се носеха още единадесет лодки с малкото останали в Етиопия евреи след операцията „Соломон“, проведена за извеждането им по въздух от страната през 1991 година. „Соломон“ беше триумф на Израел пред света, постигнат през 91 година. Тогава за по-малко от четиридесет и осем часа в Обетованата земя бяха откарани над 14 000 евреи от африкански произход. Тогавашният диктатор на Етиопия Менгисту Хайле Мариам с удоволствие си прибра тридесет и петте милиона долара подкуп от израелското правителство, за да си затвори очите пред акцията по спасяването, след което напусна разтърсваната си от война страна и се пресели в Заир.
Но тази нощ, когато първите общи избори в Етиопия щяха да започнат призори, а Еритрея беше в навечерието на обявяването на независимостта си, различни бунтовнически банди върлуваха из страната и опитваха да грабнат последната си плячка. На власт в Израел вече не беше останал никой, който да се съгласи да плаща, така че мисията на Екщайн, операция „Йеремия“, беше като беден далечен братовчед на „Соломон“ и се провеждаше напълно секретно.
Фалашите се държаха за поставките за оръжия на гумената лодка. Бяха мълчаливи и възпитани, главно жени и деца, придружавани само от двама „старци“ на по петдесет години. Единият дядо с омачкана шапка тип „Синатра“ измъкна обкованата със сребро книга на Стария завет от захабеното си сако и започна да се поклаща над страниците. Бежанците със сигурност бяха изплашени и вероятно засрамени, защото на Екщайн се беше наложило да свали от главите на жените белите забрадки и малкото бижута от вратовете им. Сега красивите майки бяха притиснали децата си към гърдите под тъмните наметала и седяха навели срамежливо очи. Чакаха, наблюдаваха.
Всички обаче вярваха на Ейтан Екщайн, когото познаваха само като Антъни Хартстоун. Бяха го послушали, когато пристигна в тайните им поселища в Гондар заедно с този едър дебелак на име Шмид, който всъщност беше подполковник Бенжамин Баум, началник на Екщайн и шеф на оперативния отдел за специални операции. Двамата чужденци казаха само:
— Ваш ред е. Елате с нас в Израел.
И зарадваните останки на племената от „Бейт Исраел“1 изоставиха бедните си колиби и тръгнаха на едномесечен поход. Първо пеша, после с влак и камион, докато накрая стигнаха тук, до морето.
Опасностите, освен слънцето, глада и болестите, идеха от Амин Моботе и неговия Фронт за освобождение „Оромо“. Бунтовническият лидер на „Оромо“ беше ужасно ревнив към желанието за независимост на Еритрея и решен да попречи на изборите с всички възможни средства. Причакването и убиването на повече от сто фалаши би му свършило добра работа. И затова, докато парцаливият конвой растеше, следвайки израелските си водачи от Асмара през Акордат към Керен, през стръмните урви и гористите планини за Накфа и Карора, за да стигне накрая морския бряг при Рас Касар, бунтовниците непрекъснато опитваха да го нападнат. Също като хиени след стадо диви животни те се нахвърляха на слабите, бавните и болните, които изоставаха от групата.
Екщайн, Баум и тримата мъже от секретната бойна група на СпецОп „Куинс Командо“, които им помагаха, имаха строги заповеди да не влизат в бой. Обаче бунтовниците станаха опасно дръзки и затова в последната нощ, преди да се хвърлят към морето, израелците също бяха направили засада. Като запалиха привидно безобидни огньове, те привлякоха вниманието на ФОО, взривиха няколко смъртоносни мини, след което натовариха подопечните си в камиони за превозване на домашни птици и спринтираха последните двадесет и осем километра до брега…
Сега Екщайн наруши собствените си правила и започна да мисли, като си даваше празни обещания.
„Край. След тази операция, край. Това е последната ти операция, Ейтан. Отсега нататък ще работиш само на бюро в Йерусалим. Достатъчно. Доказа, че не си като баща си. Той избяга от нацистите, а ти се нахвърли върху врага. Правиш го непрекъснато. Но сега вече можеш да спреш…“
Вече остарява. Наближава четиридесетте. Вече не издържа и физически, макар русата му опашка и младежкият вид със слънчевия тен на този континент да прикриват бръчките около светлосините му очи. Вътре обаче е претоварен със спомени. Вътрешно той е на шестдесет и пет години.