Днес обаче най-важните части от играта, които липсваха, бяха самите изпълнители. В управлението на СпецОп не се мотаят талантливи оперативни работници като филмови звезди в очакване на добра роля. Ако не са някъде в изпълнение на мисия, те са на курсове за усъвършенстване в страната или в щаба на АМАН в Тел Авив, където споделят знанията и опита си в някой от отделите. Така че докато Бени пристигне, Екщайн трябва да се справя сам, подкрепен единствено от Мак Маркъс, един от любимите му служители в отдел „Планиране и логистика“.
Маркъс е много висок капитан от американски произход с купчина гъсти, черни къдрици и мустаци тип Саддам Хюсеин. Докато е бил сержант в бригадата „Гивати“ през 1982 година, още в началото на войната в Ливан е бил улучен в крака. След дълго и мъчително лечение останал инвалид за цял живот. И така, на твърде зрялата възраст от двадесет и две години, той би могъл да се оттегли с висока пенсия. Само че на него много скоро му омръзнало да се припича по плажовете и да обикаля баровете. Затова поискал да му се предостави възможност да се завърне в армията.
С надеждата да накара Маркъс да мисли реалистично, един майор го изпратил в Тренировъчна база номер едно на офицерски курсове. Мак завършил успешно шестмесечното обучение въпреки протезата на крака си. След това в АМАН го приели с най-голямо удоволствие и той се оказа в СпецОп, където се сприятели с Екщайн, също инвалид почти като него. Двамата откриха един в друг сродната душа на упорития характер. Наричаха се на шега „Кьопчо“ и веднъж годишно отиваха в Тел Ноф, опитваха да се вмъкнат в някой С–130 за масов парашутен скок, но винаги ги хващаха и отпращаха с усмивка. След това двамата отиваха на плажа, напиваха се с бира и зяпаха скоковете, докато подсвиркваха закачливо на местните момичета по бикини.
— Все пак ще имаш нужда от измъкване — каза Маркъс и постави малка, бяла линейка в средата на масата. — Дори това нещо да те докара до летището, в Сараево то е като международното в Бейрут преди години. Щом кацне самолет, едната или другата страна започва да го обстрелва, колкото да покаже чий е по-голям.
Екщайн би се усмихнал на думите му, обаче не го слушаше, задълбочил се в тънкото досие на Ники Хашек.
— Не искам да разчитам само на документи, за да я измъкнем. Ще трябва да я направим като болна в критично състояние, за да можем да минем през барикадите и контролните постове.
— Добра идея. Ако е полумъртва, сърбите няма да пожелаят да я изнасилват, освен ако не попаднете на некрофили.
— Така де, развеселявай ме — измърмори Екщайн. — О, мамицата му! — възкликна той. — Ами че тя работи в руското посолство. Защо не беше сервитьорка или нещо подобно?
Маркъс затропа с пръсти по масата.
— Мисли, Екщайн, мисли. Сега работим по измъкването. — Той докуца до кашона с играчките и извади няколко жълти кубчета от „Лего“, за да ги подреди като барикади.
— Добре. — Екщайн затвори папката. — Какво би използвал?
Маркъс извади малък метален хеликоптер, който Баум беше купил от едно магазинче за играчки на франкфуртското летище.
— Какво би казал за онзи бял хеликоптер, който прибрахме след операция „Лунен лъч“?
Екщайн се замисли за миг, като си представи мароканския бряг, където германската терористка Мартина Клумп беше скочила от хеликоптера във водата в опита си да попречи на размяната на пленници между Израел и членове на Хизбула. В последвалата гонитба те с Бени Баум бяха кацнали аварийно с един С–47 и той несъзнателно пипна малкия белег на челото си, получен от удара с глава в контролния панел на самолета.
— Той още има надписа на ООН — добави Маркъс. — Но като си помисля, Обединените нации вече са използвани доста често. Вие трябва да се представите за журналисти.
— Не става — поклати глава Екщайн. — Онези гадняри там използват журналистите за мишени. Съвсем наскоро убиха един телевизионен репортер от Ню Йорк.
— Естествен избор — намръщи се Маркъс. — Обикновено военните мразят журналистите, както скотовъдците мразят конекрадците.
— Обаче хеликоптерът е добра идея — каза Екщайн. — Хайде да накараме Ицик да се обади на авиацията.