— Ти му кажи — посочи Маркъс с пръст към гърдите му.
— Не, ти ще му кажеш.
И двамата се заколебаха. На никой не му се искаше да занесе новината за големи оперативни разходи на генерала. Ако времето не беше решаващ фактор, той вероятно щеше да ги накара да идат пеша до Балканите.
— Така или иначе — продължи Екщайн, — ще я отвлечем облечени цивилно, а после ще се преоблечем като служители на Червен кръст.
Маркъс му размаха пръст.
— Не на Червен кръст. Техните линейки ги претърсват непрекъснато за лекарства и наркотици. Избери нещо по-различно. — Американецът извади найлонова торбичка с няколко джуджета от кашона на Бени. Избра пет, едното с рокличка, и ги постави върху масата — три с лице към останалите две. Двете куклички представляваха Екщайн и Баум. Останалите три още бяха неизвестни.
— Добре — съгласи се Екщайн. — Какво ще кажеш за френската благотворителна организация?
— Става. — Маркъс затвори очи и щракна с пръсти. — Как се казваше?
— Мммм… „Лекари без граница“?
— Точно така! Лекари без граница!
— Тогава да се обадим на отдела по изкуствата — каза Екщайн и заобиколи бюрото на Бени към един от телефоните. „Отделът по изкуствата“ е малка група талантливи фалшификатори, които работят в една от лабораториите в подземията. Те пътуват доста по света, събират бланки, визитни картички и фирмени знаци, които могат да бъдат дублирани и по-късно използвани за прикритие. — А ти се обади в „Документация“.
Маркъс кимна и също посегна към телефона, но спря, преди да набере номера.
— Какво да им кажа? Та ние още нямаме избрани участници в операцията.
— Кажи им, че ще бъдем четирима мъже и една жена. Можеш отсега да им дадеш моето име и това на Баум. — Оперативните офицери имат ограничена серия чуждестранни прикрития, които се учат и практикуват, докато се превърнат във втора природа. Задачата на отдел „Документация“ е да поддържа тези прикрития със съответните документи, които да не предизвикват каквито и да било съмнения. — Кажи им да изберат френски или белгийски паспорти, много и различни хартийки с медицинска насоченост за поставяне в портфейлите и да не си ходят вкъщи. Ще ни трябва цялата нощ, за да си свършим работата.
Маркъс му се ухили.
— Слушам, шефе — отговори на английски и двамата бързо заговориха по телефоните. Затвориха почти едновременно.
— Кажи ми — внезапно се намръщи Маркъс, — откъде всъщност ще намериш линейка? В Сараево не съм чувал да дават под наем такива.
В този момент вратата се отвори и влезе Бени Баум, следван от Очко, Юдит и майор на средна възраст, на име Дани Романо, началник-отдел „Личен състав“. Романо с вечната си незапалена лула между зъбите носеше купчина досиета — потенциални кандидати за първата фаза на операция „Чародей“. Той беше скромен човек, но познаваше таланта на оперативните работници и можеше да каже наизуст настоящото местонахождение на всеки от служителите на СпецОп. Носеше досиетата само за улеснение на ръководителите на екипи.
Романо ритна вратата, за да я затвори, а Очко веднага се настани пред един от компютрите. Юдит хвана телефона, за да отложи поредната си среща. Баум хвърли върху масата куфарчето си, пълно с карти и доклади от отдела за Югославия. Усмихна се на Мак Маркъс, вдигна малката линейка и я обърна, сякаш я преглежда за устройство за проследяване.
— Ще откраднем някоя по пътя — каза Бени и Екщайн усети вълна от облекчение, защото партньорът му отново се беше включил в играта. Ейтан сплете пръсти зад тила си и се облегна в стола на Бени.
— Или пък ще приспособим някое бяло камионче с метална каросерия — добави Екщайн. — Аз вече предупредих вангоговците долу да започнат да работят по някои материали за „гримиране“.
— Лекари без граница — гордо информира Маркъс Баум за избора на прикритие, измислен от него и Екщайн. — Ама като ви гледам каква сте глутница от гадни крадци, може би трябваше да използваме нещо като „Шпиони без морал“.
Бени Баум вдигна вежда към американеца.
— Шпиони без морал ли? — Той се изсмя тихо и баварското му бирено шкембе се разтресе. — Ама ти си наистина гениален, мойто момче.
Орен Екщайн виждаше баща си от перспективата на всяко петгодишно момче, което гледа нагоре към гиганта, който всъщност е с около среден ръст. Ръцете на татко му изглеждаха масивни, защото само с едната си длан той можеше да обхване двете китки на Орен и да го повдигне за задника с другата. Гласът му беше дебел, понякога успокоителен, често шеговит, но можеше да се превърне в заплашително ръмжене, когато Орен се опита да не изпълни някоя „заповед“.