Татко не се кара. В редките случаи, когато наистина повиши глас, стъклата на прозорците се разтреперват и Орен тича да изпълни онова, което му е казано. Той, разбира се, не знае, че тези редки избухвания предизвикват в душата на баща му огромна мъка и чувство на вина.
„Аз толкова рядко се връщам. Какво право имам да викам?“
Татко е войник, с което Орен се гордее много, много, макар да не разбира защо баща му почти никога не носи униформа. В гардероба в спалнята висят две официални поизмачкани униформи със сребърни парашутистки криле и няколко малки ленти за отличия и значки отляво, и по един „фалафел“ на всеки пагон. Тъмночервена барета е сгъната под единия пагон, а под униформите има чифт прашни, червеникаво кафяви боти.
— Защо никога не си лъскаш ботите, татко?
— Защото по тях е прахта от Ливан. — Лека усмивка от страна на гиганта. — Тя не може да се изчисти.
Добре. Орен приема думите му, макар да не разбира носталгията на татко към онези по-прости дни от времето, когато е бил само войник.
Много рядко татко се появява от вратата на стаята, където спи заедно с мама, облечен в униформа и с крива усмивка. Обяснява, че има „официална среща“. Въпреки гордостта на Орен, татко се прави, че тези неща не са важни и работата му е съвсем обикновена.
— Аз вече не съм боец.
— Ама винаги казваш, че работиш в Министерството на отбраната.
— Да, обаче там има много служби. И много офицери се занимават с досадна работа.
— Не ти ли викат „майор“, татко? Не ти ли козируват?
Този път коремът на Ейтан се разтърсва от смях, а веждите на Орен хвръкват нагоре от учудване.
— Да ми козируват ли? Никога.
— Тогава ти какъв си? — пита с известно объркване в боготворящия си глас малкият. Сякаш е разочарован новопокръстен в синагога.
— Счетоводител.
— Счетоводител ли? Не може да бъде!
— Да… — Кой знае защо гласът на татко става мрачен. — Аз уреждам сметки…
Наследил инстинкта да усеща лъжите, Орен не му вярва и се оттегля в собствената си версия за реалност, която всъщност е по-близка до неизказаната истина. Но картините, които си рисува, са все по-незадоволителни. Когато Ейтан отсъства за по-дълго, което се случва често, Орен отваря гардероба и гледа замечтано празните униформи. Сякаш му се иска татко да работи нещо друго. Може би да бъде полицай в Йерусалим. Да се прибира всяка вечер, да вечерят заедно като семейство, да му чете приказки и да го слага в леглото…
Но тази вечер Екщайн отново не успя да изпълни желанието на сина си. Не си тръгна от службата до късно. Някъде след осем часа. Орен вече спеше и макар да му се искаше да види Симона, Ейтан някак се колебаеше да застане пред нея. Но после подкара фиестата към югоизточната част на града. Беше гладен и изморен.
Източен Талпиот продължава да е един от най-известните жилищни квартали на Йерусалим и семейство Екщайн има късмета да живее в апартамент, намиращ се в полукръг от модерни сгради, гледащи към Юдейската пустиня. През ясните пролетни дни, преди горещата мараня да замъгли хоризонта, човек може да види синкаво-металната ивица на Мъртво море и даже върховете на Йорданските планини и Саудитска Арабия отвъд него. Когато цари мир, арабски овчари от Сур Бахер разхождат стадата си в долината по прашните хълмове и може да се чуе звънът от хлопатарите върху вратовете на животните. Когато израелците и палестинците „преговарят“, в нощта се носят фойерверки и се чува пукотът на гумени куршуми.
Когато Ейтан и Симона за пръв път наеха апартамента на третия етаж на улица „Маалот Ел Рам“, беше скоро след дългия му престой във военната болница за лечение на раните в крака и коляното му. Едва можеше да се движи с помощта на бастун и предизвикателството на толкова много стъпала му изглеждаше непреодолимо. Но апартаментът беше толкова луксозен спрямо израелските стандарти и трудно би могъл да се намери друг такъв. Беше мезонет с три спални на горния етаж, просторен салон и кухня на първия, две бани и широка веранда. И което е още по-рядко — американски тип камина за студените зимни йерусалимски нощи. Цената беше доста непостижима дори и за заплата на полковник, но Ейтан, който по онова време беше само капитан, получаваше допълнителни премии за участие в боеве и за раняване. Заплатата на Симона като медицинска сестра в болница „Хадаса“ също помагаше и затова те се решиха да наемат това жилище. При първото изкачване до дома тя едва не се отказа, след като изгледа намръщено мокрото му от пот чело.
— Не — каза тя. — Няма да ти позволя.
— Всичко ще бъде наред — отвърна той. — Ще използвам изкачването на стълбите вместо физиотерапия.