Выбрать главу

Ейтан млъкна, когато Симона се извърна и отиде до вратата към верандата. Въпреки светлината в салона зад нея можеше да види звездите върху черното небе, трепкащи така, както примигват само над море или пустиня. После тя се върна при него и той видя блясъка на сълзите върху бузите й и петната върху ризата, където бяха капнали. Тя коленичи пред креслото и разтвори коленете му. Приближи се и хвана лицето му с крехките си длани. Кожата й беше хладна до лицето му, а гласът й прегракнал от сълзите.

— Обичам те — прошепна тя. — Обичах те, когато се срещнахме и ти беше ранен и тъжен. Тогава виждах момчето в теб, което толкова се мъчеше да бъде по-силно, по-възрастно и посмело. Ти беше така изпълнен с вина и ние наистина имахме нужда един от друг. И те обичах още повече после, Ейтан, когато видях колко си силен и как нищо не би могло да те спре. Нищо. Това ме караше да се чувствам в безопасност и силна. Понякога упоритостта ти ме караше да се учудвам, но аз все пак я желаех. — Ейтан сведе поглед за миг засрамен, но тя продължи по-твърдо: — Сега обаче всичко ми е ясно. Ти беше ловецът. Аз бях лекарството. Идеалната, невъзможна двойка. Но след като се роди Орен, аз те обичах още повече. Когато той започна да се оформя като личност, когато започна да те обича и аз те видях отново в неговите очи.

Ейтан не смееше да помръдне. Гледаше очите и устните й, слушаше думите й, сякаш изречени от някой друг, скрит дълбоко в тялото й.

— И аз още те обичам не по-малко от когато и да било. Но сега сякаш съм вдовица, а синът ни е полусирак. Ти си само един призрак, който идва да ни напомни какво губим, какво сме заслужавали да имаме. Сякаш ти все търсиш навън нещо голямо, но си забравил какво е истински важното точно тук, в дома ти.

Тя затвори очи, целуна го леко и се изправи.

— Не ми обещавай нищо. Не казвай, че това е последната ти мисия. Казвал си го и преди. Просто вземи решение. И ако не си готов, когато се върнеш, ще подадем молба за развод.

Ейтан гледаше как тя тръгва по стълбите. В стойката й се четеше решителност. Това не беше блъф. Твърде често я бе наранявал и затова тя стана по-силна, и нямаше да позволи да страда синът й или детето, което е на път да се роди. Тя спря на стълбите.

— Най-добре го събуди и му кажи. За пътуването си. Че отново тръгваш. — Тя изкачи още едно стъпало. — В хладилника има сирене и домати, а в кутията има хляб. — Устните й се извиха, но това не беше усмивка. — Вече не готвя за транзитни пътници.

Мина известно време. Ейтан изпи водката си, изпуши три цигари, а после угаси светлините и се качи по стълбите. Коляното му туптеше от болка, както не беше го чувствал от години. Вратата към спалнята му със Симона беше открехната и в тъмнината се чуваше дълбокото й дишане, но той тръгна по лунната пътека към края на коридора.

Мебелите в стаята на Орен бяха от меко борово дърво, произведени в една фабрика на кибуц в Галилея. Долната част на стените беше покрита с тапети на дебели мечета с маски и шнорхели, и риби с ококорени очи. Рафтовете бяха пълни с детски книжки от първите, само с картинки, чак до приказките и разказите за първи клас. Подът бавно се запълваше от вулкани и динозаври, както и модели на самолети, повечето направени от Ейтан с „помощта“ на Орен. Те заместваха големите строежи от „Лего“ и нескопосаните фигурки от пластилин. Менажерията от меки животни, която някога почти затрупваше момчето в кревата, вече беше струпана на купчина избеляващи фигури под прозореца.

Орен спеше в леглото си, което приличаше на сандък за трактор. Подвижната вратичка, която някога го пазеше да не падне, я нямаше и под нощния блясък на звездите Ейтан видя дългите ръкави на пижамата и дланите, стиснали списание със самолети. Меката коса беше пръсната по възглавницата като коприна и на Ейтан му се поиска да вярва, че изразът на лицето му е спокоен и щастлив, обаче знаеше, че всички деца изглеждат така в съня си — с чиста кожа и без бръчките, появили се от осъзнатите истини.

Ейтан се наведе над леглото, погали косата на Орен, а после се сгъна още повече и го докосна с нос, за да усети аромата на бебешки шампоан. После се дръпна и седна върху дървения люлеещ се стол, в който преди много време, преди да започне „да излиза“ все по-често, беше седял с Орен в скута си и му беше чел приказки или пък му пееше песни, за да го приспи.

Сега започна да се люлее леко, подпрял пети върху вълнения килим и опрял глава върху твърдата облегалка, докато наблюдава сина си. Опитваше се да измисли как да го събуди внимателно, как да го погледне в радостно ококорените очи, как да го успокои, за да му отнеме после радостта и да обясни, че кой знае защо трябва да замине пак.