Седя така дълго време, като обмисляше и отхвърляше думите, които не помагаха, които нямаше да успокоят детето му. По някое време си напомни, че трябва да накара да му доставят мощния браунинг с дипломатически куриер в Адис Абеба, че после трябва да му го оставят в тайник в определено кафене в Бахер Дар. След това отново се върна към Орен и реши, че ще може да му го каже, че е намерил думите.
И докато заспиваше така на стола, облечен в надписаната тениска и покритите с морска сол бойни панталони, взе смелото си решение…
— Ще му кажа на сутринта.
3.
Босна и Херцеговина
30 април
Не може да се вярва на примирие и спиране на огъня в Сараево. Също както в онези дни на тишина, които следват големите земетресения, когато не можеш да имаш доверие на майката Природа, че ще ти даде няколко години спокойствие, за да построиш отново разрушения си дом. Да, шестдесет и седем часа вече нямаше престрелки, но като се има предвид краткото съществуване на подобни наложени от Европейския съюз съглашения, то повече прилича на почивка между напрегнатите полувремена на футболен мач. Малка пауза, за да си поемеш дъх, да пийнеш вода и да започнеш да риташ отново.
Няколкото дни късни пролетни бури покриха Балканите с разкъсани облаци, които още повече изнервиха тишината. После слънцето се появи зад купчина сиви облаци. Връх Игман блестеше под снега, но сякаш беше минал цял век, откакто фотографите на „Спортс Илюстрейтид“ бяха снимали олимпийските скиори по пистите му. Сега малкото останали тук фотографи изглеждаха като някакви полуумници, опиянени от боевете, защото единственото, което се спускаше надолу от върха, всъщност бе славянската цивилизация.
Все пак при някога оживения централен пазар на улица „Маршал Тито“ малка групичка студенти с надежда слушаха пукащ транзистор заедно с къркоренето на собствените си стомаси. Някаква музикална станция от Загреб предаваше техно-хита „Престъпление и наказание“ на Давор Толя и те потропваха в такт, докато си предаваха от ръка на ръка единствена цигара като пристрастени наркомани. Чакаха да се появи колата на някакъв черноборсаджия, който щял да донесе кафе на зърна.
Младият жител на Сараево Степан Томич — висок, красив и чернокос — целуваше русата си, порозовяла от студа годеница и стискаше ръцете й. После осемдесет и един милиметровият снаряд се изви над Грабавица откъм оръдието на скучаещи сърби и в съответствие със странната природа на експлозивите и шрапнелите, уби шестима от младежите, но остави хубавия годеник незасегнат. Степан остана прав, все така хванал ръцете на годеницата си, но само ръцете. От спуканите му тъпанчета течеше кръв, а парчета от цветното й яке се бяха залепили на димящи парцали по коженото му яке.
Това сложи край на прекратяването на огъня.
— На тези откачени югославяни все пак ще им трябват часове, за да влязат отново в играта. До довечера всъщност престрелките няма да се силни.
Полковник Валерий Степнин се разхождаше пред прозореца на третия етаж на руското посолство. Всички стъкла на сградите в квартал Башкарзия в Стария град отдавна бяха изпотрошени и той не обичаше заместилите ги изпънати найлони, защото замъгляваха всичко, сякаш имаше перде на очите. И въпреки това с удоволствие усещаше слънчевата светлина, огряваща лицето му през мътната пластмаса.
— Пръстите им вероятно са още замръзнали от студа и ще трябва да ги поразмърдат. — Дебелият му глас изразяваше сарказъм. — Нали знаеш, че ръцете трябва да са чувствителни, когато зареждат и нагласят азимута. Гадни откачалки.
Полковникът беше офицерът с най-висок ранг в новото сараевско бюро на руската Федерална служба за сигурност, но още мислеше за себе си като за служител на КГБ — онази кафкианска шпионска икона, от чиито гърди беше сукал дълго време.
— Баща ми е работил с тези хора по време на Великата отечествена война — прошепна Степнин. — С Тито и партизаните му. Татко беше смел човек, преживял Сталинград и избил сума ти есесовци. Обаче казваше, че се страхува от тези сръбски маниаци, които носели огърлици от уши на убити нацисти.
Полковникът се извърна от прозореца и застана с лице към адютанта си, млад капитан, висок и рус, с розово лице като на футболист. Никой от двамата не носеше униформа, а само панталони от груб вълнен плат и плетени пуловери. Да носиш униформа в Сараево е все едно да си дървено мюре за упражнение на снайперисти.