— И колко стигнаха убитите, Юра? — попита Степнин.
Капитанът държеше купчина листи, включително и записките от сутрешната оперативка в посолството.
— Засега се предполага, че са изстреляни над двеста и петдесет хиляди снаряда. Около шестдесет хиляди граждани са ранени, осем хиляди убити или безследно изчезнали.
Степнин отиде до бюрото си. Плотът беше разцепен от някакъв куршум, влетял през нощта, докато е пиел водката си някъде навън с българския си колега. Той извади цигара от металната чашка, направена от гилза на снаряд. Запали с кибрит.
— Бизнесът се разраства — доволно, но без усмивка установи Степнин. Руснаците нямаха особена работа в Босна и Херцеговина. Те не се опитваха да постигнат мирно споразумение, а само да печелят. Повечето от местните оръжия, ползвани от всички враждуващи страни, бяха съветско производство. Все някой трябва да продава амуниции на тези идиоти. — Доста приемливи числа. — Той издуха облак дим. — От гледна точка на самия Сатана.
— Вярно — усмихна се капитанът.
Степнин отпусна мускулестото си тяло в дървения стол. Облегалката беше повредена и той едва не падна назад, закрепвайки се с крак към бюрото.
— Мамка му — измърмори той и почеса щръкналата си посивяла коса. — Е, докладвай за момичето.
Капитанът изпъна рамене и отвори тънка папка.
— Прекратих подслушването на домашния й телефон.
— Защо? — намръщи се Степнин.
— Защото в квартала й са прекъснати телефонните връзки.
— Хубаво. Няма смисъл да се харчат пари напразно. Как й беше името?
— Хашек. Ники Хашек.
— А, да. Онова хубавичкото момиче от първия етаж.
— Да.
Степнин размаха пръст към адютанта си.
— Да не си помислил да я чукаш, Юрий. Гаджето й е дезертьор.
— И през ум не ми е минавало — усмихна се широко капитанът, а после повдигна гордо глава. — Проверих всички записи тази сутрин. Вчера някой й се е обаждал от чужбина.
— Така ли? — понамръщи се полковникът. — Тук ли?
— Да.
— Откъде?
— От Африка.
— Стига бе! — Степнин удари с длан по бюрото, а после преплете пръсти и разпери лакти, сякаш готвещ се за канадска борба. — Разкажи.
— Беше на чешки и съвсем кратък. Мъжки глас.
— И?
— Каза само „ахой, щастну честу“.
— Здрасти? Приятно пътуване? Само това ли?
— Само това.
— Така! — Степнин скочи от стола, който падна на пода, но той не обърна внимание. — Той идва да я измъкне! — Полковникът запали нова цигара от фаса на първата, който после загаси на пода. Беше се отказал да поддържа чистотата в кабинета си. Тук и без това вече всичко се беше изпочупило. — Не, не — поклати глава и щракна с пръсти. — Той изпраща някого да я вземе.
— Оттук? — капитанът го изгледа недоверчиво. — Кой ще дойде тук да измъква някого?
— Няма значение. — Сега Степнин размахваше мускулестите си ръце и се разхождаше зад бюрото. — Имам си аз теория.
— Че тогава защо ще ни дава повод за съмнения? Ще се свързва с нея в службата…
— Защото не е имал избор. Няма друг начин да се свърже с нея. — Той посочи с пръст адютанта си. — Нали продължаваме да я следим?
— С най-добрите ми хора. Денонощно, без прекъсване.
— Отстрани ги — махна с ръка Степнин. — Зачисли към нея Иван и Боря.
Сега капитанът го изгледа със зяпнала уста.
— Иван и Боря ли?
— Да, да. И им обясни, че съм казал: ако нещо й се случи, ако даже само се изпикае, без да я наблюдават, ще ги оставя тук чак до края на тази проклета война.
В този миг един самотен снаряд избухна в далечината, но въпреки това найлонът на прозореца се размърда. Степнин посочи нататък.
— Доколкото чувам, тя май няма да свърши до края на този век.
— Слушам… — Юрий се поколеба, преди да изкаже мнението си, но полковникът точно затова го държеше. Защото е умен и мисли, не изпълнява сляпо всичко, което му нареди. — Обаче Иван и Боря… Единият е алкохолик, а другият не може да си сдържа нервите…
Полковникът се усмихна сухо на адютанта си и наклони глава към рамото си.
— Я ми кажи, Юра, виждал ли си ме да допускам тактическа грешка през тези шест години?
— Не.
— Добре. Тогава се погрижи за това, което ти казах, и дай да отидем да обядваме, докато проклетите глупаци не са разрушили всички гостилници.
Минаха почти тридесет и шест напрегнати часа, преди групата на Екщайн най-накрая да заеме позиции, за да пресече югозападната граница на Босна и Херцеговина. Естествено, те не пътуваха групово, а се придвижиха индивидуално на зиг-заг из Европа, без да обръщат внимание на тревожните новини от радио „Зид“ от Сараево, защото така или иначе нищо нямаше да ги отклони от изпълнението на задачата.