„Първо дясното весло, после лявото.“
Едно петно фосфоресциращи водорасли блесна в зелено около веслото му, а ракетоносецът отпред го зовеше. Вече виждаше моряците, стиснали петдесеткалибровите картечници, насочени от палубата към брега. Виждаше и неосветения заради бойната обстановка команден мостик.
Погледна надолу между коленете си към зеленикавата парашутна торба. „Антъни Хартстоун“ беше затворен вътре с избелелите му джинси, смачкана риза, фалшивия британски паспорт, прес-картата от „Щерн“ и фотоапаратите. Сега майор Ейтан Екщайн се беше появил отново, облечен в черни бойни панталони и платнени боти на командос, вече измокрени от водата. Не носеше риза, а само предпазната жилетка с джобове, в които имаше пълнители за деветмилиметровия мощен „Браунинг“, димна граната и превръзки за първа помощ. На брега един от морските командоси му беше връчил малък пакет от генерал Ицик Бен-Цион, командир на Специални операции в АМАН. В него се намираха истинските бойни медали на Екщайн, военната му лична карта и военнопленническата карта2. Отново беше войник и на теория вече никой не можеше да го екзекутира като шпионин. Само че за бунтовниците на Моботе това сигурно нямаше никакво значение. Топлият африкански бриз накара космите по ръцете му да настръхнат. Стана му студено.
Потисна мисълта за стрелбата и погледна над лявото си рамо. Точно зад него Баюш Адису седеше скръстила крака върху твърдия гумен под. Както всички бежанци, и тя беше облечена в черен костюм за каране на водни ски. Галеше четиригодишния си син, свил се в прегръдката й като пеленаче. Тя отвори уста и проклетата луна освети усмивката й. Екщайн почувства, че мускулите на собствените му устни се разтягат в отговор. При кърмата на зодиака двама морски командоси от „Флотилия 13“ бяха приклекнали от двете страни на мълчаливия двигател и гребяха равномерно с младите си мускулести ръце. Не носеха леководолазно оборудване, а само черни неопренови блузи и бойни панталони. Автоматите им „Мини-Узи“ бяха закрепени в нови, модерни нагръдни кобури, каквито Екщайн виждаше за пръв път.
Останалите лодки се извиваха след неговата на юг в дълга дъга, ясно видима под предателската светлина на звездите и кръглата луна. Бени Баум беше някъде назад. Избутваше последната лодка, а на Екщайн му се щеше да е на негово място. Чувстваше се като мързеливо селянче, оставило стария си баща да оре нивата под горещото августовско слънце. Баум изобщо не трябваше да участва. Би трябвало да е пенсиониран и в дома си в Абу Тор да ругае досадата и да чопли градината. Но този инат остана да му помогне за „Йеремия“, а на бойното поле все пак той си е шеф… По опит и по ранг.
— Ти ще тръгнеш с първата лодка — каза му Баум, когато се измъкнаха от храсталаците, стигнаха до брега, а морските командоси внезапно изникнаха от водата като някакъв морски кошмар.
— Глей си работата, Бени — възрази Екщайн.
— Това е заповед! — изръмжа Баум.
Докато двамата офицери и тримата им помощници от СпецОп разпределяха фалашите на малки групи, морските командоси заеха позиции и повикаха лодките от кораба. Гребането до брега като че продължи векове, но двигателите не можеха да бъдат пуснати, защото хората на Моботе още преследваха групата и шумът щеше да ги привлече да се нахвърлят като глутница вълци.
Все пак всичко мина доста спокойно, макар първоначално фалашите да се дръпнаха уплашено при вида на странните гумени алигатори, каквито никога не бяха виждали. А сега всички бяха в морето, близо до ракетоносеца, който вероятно след двадесетина минути ще потегли с пълен ход към залива Акаба. Докато гледаше далечната лодка на Бени да подскача като точица върху вълните до брега и дисциплинираното отстъпление на командосите, насочили дулата на оръжията си към сушата, Екщайн мечтаеше мускулите на врата му да могат да се отпуснат. Всеки от войниците на брега носеше оръжие по свой избор, като се започне от специален автомат „Колт“ и се стигне до „Мини-Узи“. Към паласките им бяха закачени плавници, защото те щяха да доплуват до ракетоносеца — нещо, заради което Екщайн наистина им завиждаше.
Той отново се извърна към сивата грамада на кораба отпред. Сега беше по-голям и вече се виждаха въжените стълби, спуснати откъм палубата. „Само още няколко загребвания, може би сто — обнадежди се той. — Първо дясното весло, после лявото.“ Спомни си шепота на Бени в тъмнината, тъкмо преди Екщайн да бутне натоварения си зодиак към развълнуваното море.
— Всичко това е толкова непотребно — беше махнал с ръка полковникът към напрегнатите командоси, застанали на едно коляно с насочено оръжие и шепнещи в микрофоните на наушниците. Екщайн го погледна, а плешивият дебеланко сви рамене и продължи: — Можехме да застанем на онази дюна с бяло знаме и куфарче, пълно с пари. Моботе вероятно би се присъединил към нас около огъня за по глътка и шишче, а после би ни изпратил с целувки.
2
Личен документ за правата на военнопленника според конвенцията на ООН (Женевската конвенция) за правата на военнопленниците. — Б.пр.