В „Чародей“ Фолберг изпълняваше ролята на лекар. Беше минал през толкова много медицински курсове в армията, че уменията му можеха да съперничат на завършил хирург. На външен вид представляваше спокоен, симпатичен човек, бавен в сравнение с експлозивния Серж Максим, а Екщайн продължаваше да се учудва как така седемте години в Специални операции не са затъмнили ясните му очи, нито посивили русата коса.
В този момент обаче Фолберг старееше със средна скорост месец за минута. Лентата с багажите беше почти празна и когато най-после неговата пътна чанта падна върху гумата, той я прегърна до гърдите си и хукна с всички сили към гишето на „Алиталия“, окъпан в студена пот. Оставаше му да смени френския си паспорт с фалшив белгийски, да си купи билет и да хване полета към Загреб. А имаше на разположение само тридесет минути…
Франси Колн допълваше чудесно екипа като примамка и отговорник по комуникациите. Освен иврита тя говореше четири езика и имаше богат оперативен опит, макар за Екщайн нейното присъствие да предизвикваше известна носталгична болка. Франси беше най-добрата приятелка на Ети Данцигер и дълго време той отбягваше да работи с нея. Тя никога не е обвинявала Екщайн за загубата — той се самонаказваше за това и без чужда помощ. Всъщност Франси обожаваше Екщайн заради ума и сърцето му, както и заради таланта. Пък и никога не би могла да забрави, че за да спаси живота й някога в Кайро, той беше издънил собственото си прикритие и блъскал по вратата на израелското посолство, докато не й осигурят безопасна квартира.
В момента тя работеше на „дипломатически“ пост в Йордания, но Екщайн и Баум я взеха за „Чародей“, защото тя беше „дялан камък“ и можеше да бъде включена за работа във всяка мисия. Франси си беше спечелила работния прякор Хамелеон, тъй като можеше да промени външността си за миг. Покрила дългата си кестенява коса, сложила чифт очила с метални рамки и увиснала сива рокля, тя минаваше за англиканска монахиня, а само след минута и половина в някоя тоалетна, приложила загрявана с батерии маша, червило, миниполичка и доста отворен сутиен, можеше да се превърне в амстердамска проститутка. Беше голяма почитателка на актрисата Мерил Стрийп и се справяше отлично с почти всеки деветмилиметров пистолет.
Пътуването на Франси до Загреб през Рим и Неапол вървеше без каквито и да било проблеми и оплакванията й можеха да имат само личен и твърде персонален характер. Тъкмо беше почти постигнала първия си истински оргазъм с един офицер от ДСС, който също работеше в посолството в Йордания. При нейната професия добрите любовници, особено от израелски произход, бяха твърде трудно откритие и идеята, че може да загине в Сараево, преди да е постигнала сексуалния си връх, беше не по-малко притеснителна от неуспеха на сър Едмънд Хилари при покоряването на Еверест…
Във всеки случай Екщайн във Виена не знаеше нищо за специфичните трудности на екипа си. Хърватските пилоти, известни със страхливостта си, отказваха да летят и накрая недоволните австрийци се принудиха да пуснат свой самолет на тиролската авиокомпания.
Екщайн спринтира към него, докато снегът преминаваше в леден дъжд, и самолетът излетя без каквато и да било видимост, докато мислите му прескачаха от тема на тема: едновременната му любов и омраза към хора и машини от германски произход, подлудяващата мисъл за къртица в израелската оръжейна програма, неприязънта, че служи на капризите на някакъв чешки дезертьор, съчувствие към петдесетте гладуващи деца в Африка, вина, задето е изоставил Симона и Орен. За пореден път.
Той изгони всички тези мисли и се зае с професионалните, като се фокусира само върху първия етап от „Чародей“. Погледна през прозореца, изцяло непрозрачен от натрупаната върху него киша, докато малкият самолет подскачаше сред облаците и го караше да се чувства като забравен чорап в перална машина.
Загреб представляваше последната цивилизована спирка, преди човек да се хвърли към все по-нарастващия шум от бумтящата артилерия. Дългата олющена сграда на терминала напомни на Екщайн за останки от бараките в Дахау, а вътре атмосферата беше не по-малко угнетяваща.
Групи неспокойни „сини каски“ на ООН чакаха пред паспортния контрол с добродушни изражения на военна импотентност, докато придърпваха влажните си войнишки торби по пода. Екщайн се прилепи към тълпата придвижващи се към гишето поляци, австрийци и французи. Един висок легионер го изгледа над списанието си „Наемен войник“ и се намръщи. Израелският майор имаше повече боен опит от когото и да било от тези млади мъже, но явно изглеждаше съвсем не на място като турист с черното си кожено яке и руса опашка на тила.