Френският му паспорт беше зашит в подплатата на якето, поради което той подаде британския документ на Антъни Хартстоун на мъжа в стъклената будка и получи голямата бяла лепенка на визата. След това нарами синята си найлонова хокейна торба и тръгна към митницата…
Всички разузнавачи си имат тайни фобии. Все пак професията им създава идеални лъжци, прекарващи кариерата си в очакване да бъдат хванати. Това е професия, която предизвиква параноя, така че дори и да си бил умствено здрав и със стабилна душа при вербуването, когато се пенсионираш, изобщо няма да си такъв.
Някои се боят от нощите, защото обикновено тогава човек влиза да краде и се оглежда с фенерче във влажната си длан и туптене в слепоочията. Други треперят при ръкостискане, защото срещата с непознат човек често е момент, когато издадените агенти ги убиват. Трети се въздържат от всякаква интимност, защото, когато винаги спиш сам, няма да се боиш, че ще се издадеш, ако бълнуваш по време на нощен кошмар.
Екщайн се боеше от преминаването на граници: митническите чиновници, компютрите, снимките на съмнителни лица, рентгена за багажа, кучетата, душещи за наркотици. Дори когато пътуваше за удоволствие, което се случваше твърде рядко, той винаги се чувстваше сякаш се опитва да вкара контрабандно поне килограм хероин. И когато минеше успешно безобидното място за митническа проверка, той въздъхваше като пленник, току-що избягал от нацистки лагер.
Техническата служба го беше уверила, че единственото оръжие, което носеше, не може да бъде хванато от рентгена, обаче нали неговият задник е заложен, а не техният? В торбата му беше заровена кожена торбичка с лула и инструменти за почистване и тъпкане на тютюна, както и кутийка с филтри за лула. Вътре в кутийката, облицована със станиол, горната редичка бяха бели филтри, всеки от които съдържаше 22-калибров патрон, покрит с тефлон.
Самата лула беше модификация на старо оръжие още от времето на Втората световна война, изработено от службата за стратегическо обслужване. Всъщност версията, изработена от АМАН, може да служи за пушене, а в случай на опасност да се сложи специален патрон на мястото на истинския филтър. След това човек може да държи лулата в ръка и като насочи цигарето към жертвата, да завърти с пръсти тялото и да стреля.
Преди да тръгне от Йерусалим, Екщайн беше много изморен, за да обърне внимание на Ави Лахст, който като началник на отдела по оръжията му връчи лулата и кутийката с двадесет патрона.
— Мислиш ли, че ще имам време да презареждам, Ави? — се беше изсмял Екщайн. — Защо не ми дадеш само два патрона. Едва ли бих могъл да използвам повече.
— Ако зависи от мен, можеш да използваш и онази си работа — изръмжа му оръжейникът и се захвана отново с руската ръчна граната, която не беше ясно за какво би могла да послужи.
— Извинявай. Само питах — побърза да се оправдае Екщайн. Никак не е добре да ядосаш оръжейника.
Ако открият хитроумното приспособление на Ави и му го конфискуват, ще бъде зле. Но подобна издънка в Хърватска, особено по време на война, би могла да завърши и в затвор, където да те забравят за година или повече. Около дългата маса се въртяха шестима митничари. Двама с удоволствие ровеха в чантата с фотоапарати на един американски журналист. Екщайн тръгна към вратата, на която имаше надпис „зелен коридор — нищо за деклариране“. Сърцето му туптеше силно, а ушите му се наостриха за вик „Стой!“
Обаче никой не го спря.
Вътре в основната сграда на терминала всички гишета на авиолиниите и за коли под наем бяха тъмни поради липсата на туристи в тази разкъсвана от войната страна. Въздухът миришеше на цигарен дим. Той смени малко долари за местни куни и мина бързо през двойната врата с изцапани стъкла. Излезе на тротоара, където видя Бени Баум, и се извърна настрани от него, докато полковникът се качваше в полупразния автобус към центъра на града.
Екщайн изчака автобуса да тръгне и нае очукано такси. Докато се настаняваше върху задната седалка, забеляза Франси Колн да се появява от терминала под сивата светлина на здрача. Сега червеникавата й коса беше гарвановочерна, а около врата си беше увила дебел кафяв шал. Погледът на Франси падна върху му за миг, после се измести, сякаш видя невидим призрак над пресен труп. Това го накара да се вледени.