— Много приятно — коментира Екщайн.
— Вече са плъпнали по улиците. Жадуват за кръв. Твоята и на Бени ще им дойдат като коктейл.
— Чудесно животно. — Екщайн продължаваше да гали Таша, но ентусиазмът му към „Чародей“ намаля значително. — Нещо друго?
— Да. Бъдете много внимателни.
Екщайн кимна и се изправи.
— Е, благодаря за цигарите.
— Моля — кимна Йохан.
Двамата мъже не се ръкуваха. На Екщайн му се искаше да хване Таша и да я разцелува, но се сдържа.
Когато той се отдалечи, тя започна да скимти тихичко…
Летенето с военен хеликоптер е като да се возиш в гигантски миксер. За разлика от цивилните версии, които предлагат на костюмираните бизнесмени удобен превоз от големите градове до оживени летища, армейските хеликоптери не са обезшумени и с меки седалки, нито предлагат музиката на Бетовен, за да не се чува ревът на двигателите. Металните седалки дрънчат и подскачат, закопчалките на товарните колани се мятат из кабината, а воят на двигателите прави разговорите невъзможни. Освен ако не викаш. Тялото ти трепти от глава до пети, сякаш си вързан за вибриращо легло в евтин мотел и единственото успокоение идва от факта, че пътуването няма да трае дълго. Все пак тези машини се използват за нападателни цели, а след около час неприятно тръскане и люлеене е твърде вероятно да станеш свидетел на нечия смърт.
Екщайн седеше откъм левия борд в белия „Бел“–212, обърнат с лице навън, тъй като металните пейки са закрепени в средата гръб към гръб. Франси Колн стискаше страничните облегалки вдясно от него и трепкаше при всяко подскачане на машината, което я подхвърляше нагоре. Серж и Жерар седяха откъм десния борд, докато Бени се беше настанил зад двамата пилоти с шлемофон на главата. Главите на пилотите бяха приведени напред, тъй като и двамата се взираха внимателно в чернотата на нощта.
— Все едно да караш мотоциклет в железопътен тунел! — извика Франси на английски. Никой от членовете на групата не говореше на иврит след напускането на границите на Израел.
— Какво? — сложи ръка до ухото си Екщайн.
— Казах, че те мразя — измърмори Франси с измъчена усмивка.
— Аааа — кимна с разбиране Екщайн.
Тъй като изобщо не можеше да се разговаря нормално, той използва времето, за да разшифрова най-накрая кодираната инструкция на Йохан за контакта и подробностите от дневния режим на Ники Хашек. Зад станиоленото фолио на пакета цигари беше сложено внимателно сгънато листче с групи цифри. Той извади бележник, молив и един стар екземпляр на „Сбогом на оръжията“, ключ към твърде примитивния, но сигурен код, използван само от избрани членове от „семейството“ на Бени Баум.
Започна да дешифрира ругаейки, защото моливът му подскачаше с всяко тръскане на хеликоптера, сякаш е игла на сеизмограф. Всъщност и на него цялата работа му се струваше излишно натоварена с транспортни усложнения само заради измъкването на някакво петдесеткилограмово момиче от Сараево. Но все пак хеликоптерът беше за предпочитане пред загубата на целия екип в страна, където един погрешен завой по пътя към Мостар може да доведе до екзекуцията му от банда разбойници. Въпреки това Бен-Цион се съгласи на този разход едва след като Бени безмилостно му напомни ужасната грешка, която генералът бе допуснал в младостта си.
— Май си спомням — каза му Бени, — че веднъж ти си се губил и си се оказал в ивицата Газа, каращ син фолксваген с израелска регистрация.
— Добре де — изпъшка Бен-Цион. — Вземай проклетия хеликоптер.
Късно сутринта групата се беше събрала на загребското летище, маскирана като членове на организацията „Лекари без граница“. Всички се поздравиха с искрена топлота. Не бяха облечени в бели престилки и с хирургически ръкавици, но от джобовете на якетата им се подаваха слушалки на стетоскопи. Всички носеха сакове с инициалите ЛБГ, едва засъхнали, след като ги изписаха хората на „Документация“.
От Марсилия пристигна снежнобял самолет с изрисувани червени кръстове и скоро след това групата излетя за Сплит, малък град на адриатическото крайбрежие. Там изчакаха да се стъмни, наострили уши към далечната артилерийска канонада. Когато слънцето се скри зад италианските планини оттатък морето, хеликоптерът им пристигна.
Сега той бръмчеше над високите крайбрежни планини и внезапно се спусна навътре в сушата към Меткович. Белият му корем се отразяваше в плитките крайбрежни езера със солена вода, зад които се издигаха върховете, подобно на драконови нокти. Пилотите летяха ниско над повърхността, като се промъкваха до скалите из лабиринта от каменисти склонове, което караше Франси да закрива очите си с ръка.