Екщайн запомни разшифрованото съобщение на Йохан, унищожи го, разкопча колана си и залепи лице към плексигласовото прозорче. Близо до малко градче сред полето встрани от зеленясалите води на река Рама се появи триъгълник от слаби светлини за кацане. Той се пресегна, потупа шлемофона върху главата на Бени и посочи надолу.
Хеликоптерът наведе нос и слезе със сто метра, а после увисна над триъгълника достатъчно дълго, за да може Екщайн да отвори вратата и да издърпа вътре двама мъже, облечени в зелени комбинезони, носещи спортни сакове. Двамата бяха командоси от разузнавателната група на генералния щаб „Саярет Маткал“ — каймакът на тайните, елитни части на израелската армия. Бяха долетели в Дубровник от Неапол, взели кола и картечни пистолети „Скорпион“ от местен резидент, а после дошли на предварително уговореното място за среща.
Единият от тях с голяма брада и фигура на борец клекна в задната част на хеликоптера. Другият, бяло-рус сержант с вид на член на съветските Спецназ, се намести на седалката между Екщайн и Франси. Той отвори спортния сак, извади два еднакви пейджъра и подаде единия на Екщайн. Майорът погледна апаратчето и забеляза двата малки бутона под екранчето от течен кристал. Единият беше червен, а другият — зелен.
— Зеления — изкрещя в ухото му командосът.
Екщайн натисна бутона и екранчето веднага светна. Показаха се географските координати на мястото, където се намират. Това изобщо не беше пейджър, а миниатюрна Глобална позиционираща система, проследяваща мястото си на повърхността чрез местната мрежа от американски сателити.
— Червения — изрева отново сержантът.
Екщайн натисна втория бутон, което изобщо не се отрази на неговия „пейджър“, обаче веднага задейства втория, намиращ се в ръката на сержанта. Неговият екран светна със същите координати, които се променяха едновременно с тези върху екранчето на Екщайн, в съответствие с движението на хеликоптера. Сега, където и да се намираше Екщайн, местоположението му можеше да се предава към командосите, които да го проследят по подробната карта на Сараево.
Сержантът кимна и двамата изключиха „пейджърите“ си.
— Не ни търси, освен ако наистина не затънеш в лайна — извика сержантът.
Екщайн се усмихна и отговори с вдигнати палци.
Когато хеликоптерът кацне в Сараево, командосите щяха да останат на борда и да се престорят, че поправят и дезинфекцират машината. Щяха да напуснат хеликоптера само ако Екщайн сигнализира, че са попаднали в опасност в града. И ако не успееха да си намерят превозно средство, щяха да изминат тичешком повече от трите километра до града.
Ако Екщайн и групата му успееха да се върнат на летището, но преследвани, командосите трябваше да слязат на пистата и да воюват с преследвачите, докато хеликоптерът отлети, а след това да се постараят да избягат от Босна и Херцеговина по какъвто начин намерят. Ако бъдеха убити, те не носеха по себе си каквато и да било идентификация като израелци. Никой в Израел няма да чуе за техния героизъм, а семействата им ще скърбят пред малките пирамидки на връх Херцел. Командосите разбираха това и го приемаха. Такава е съдбата на младите доброволци в специалните служби…
Град Сараево се намира в Динарските Алпи. Град с някога величествена архитектура, простиращ се на десет километра край река Миляцка, чиито води сега са изцапани с кръв и носят трупове. Летището се намира на югозапад от града, построено на място, където някога е имало приятни места за пикник.
Пистата се контролираше или, по-точно казано, се обитаваше притеснено от френски и британски войници, служещи в мироопазващите сили на ООН — ЮНПРОФОР. Титлата им предизвикваше навсякъде наоколо иронични усмивки, защото войниците едва успяваха да опазят сами себе си. Летището се намира на сръбска територия и откъм запад босненци обстрелват сърбите, докато сърбите гърмят със снаряди по пистите и по мюсюлманските предградия на Добриня. Всичко, което не достигне целта си, пада върху летището. Сградата е в развалини, а по пистата има повече дупки, отколкото в швейцарско сирене, поради което тук почти не може да кацне никакъв самолет. Ето защо им беше необходим хеликоптерът.
Сините светлини покрай пистата едва се виждаха през ниската мъгла, когато пилотите на хеликоптера го приземиха в южната й част. Вратите се плъзнаха назад и Баум с Екщайн поведоха групата си през извитата като лунен сърп поляна, като прескачаха кратерите от снарядите и парчетата строшен бетон. Остър вятър бръснеше откритата площ и Екщайн, облечен в синия анорак, съжаляваше за коженото си яке, оставено на борда на хеликоптера. Баум поведе бързо към порутените останки на аерогарата, като изпускаше облаци пара от устата си.