— Тихо е — отбеляза на английски той. Някъде от изток изпука самотен изстрел на снайперист.
— Ще ни донесеш лош късмет — предупреди го на френски Жерар.
— Това не е въпрос на късмет — намеси се Франси. — А на умение и ум.
— Аз съм си оставил ума вкъщи — изръмжа Серж. — Иначе нямаше да съм тук.
— Стига сте дрънкали — изсумтя Екщайн. — Карате ме да мисля, че се страхувате.
— Ами страхуваме се — натъртено отвърна Франси. — Иначе ти нямаше да си спокоен.
— Шшшш! — изсъска Екщайн като змия и всички млъкнаха. Но казаното от Франси беше вярно. Той искаше те да се страхуват, за да бъдат предпазливи и внимателни. Но като всеки войник на прага на бойната зона не искаше да го чува.
Той се вгледа към края на гражданския терминал, където под редица лампи, захранвани от генератор, се виждаше лагерът на ЮНПРОФОР. Виждаха се навитата бодлива тел и разкъсаните от шрапнели палатки, както и бронираните камиони, в които нещастните войници прекарваха повечето от почти безсънните си нощи. Пристигащите и заминаващите пътници трябваше да преминават през главния пункт за паспортна проверка, но формалностите по паспортна и митническа проверка бяха станали смехотворни в този Дантев кошмар и затова човек можеше лесно да се промъкне през почти неохранявания портал в южния край на пистата.
Двама британски войници стояха до забитата релса в края на пътя за летището и потропваха с крака, докато ругаеха министър-председателя си заради отговорната му гражданска позиция. Едрият сержант от шотландски произход се извърна при доближаването на петимата израелци, бутна назад синята си каска и огледа цветните им анораци, вълнени шапки и сакове.
— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той. — Да не сте се загубили по пътя към Хималаите?
Вторият войник се изхили и опипа автомата си СА–80. Екщайн свали ципа на анорака си, под който се показаха блестящите слушалки на стетоскопа, и извади френския си паспорт и карта, удостоверяваща принадлежността му към организацията „Лекари без граница“.
— Аз съм доктор Пиер Ангюлер — каза той със силен френски акцент, а после кимна с уважение към Баум. — А това е доктор Антоан Арбре. — Псевдонимите им бяха приблизителен превод на имената им, което е любим подход на израелските тайни служби за избягване на забравянето им, когато човек се намира под напрежение.
Шотландецът кимна към Серж, Жерар и Франси.
— А това са сигурно Мечо Пух и приятелите му, нали?
— Трябва да стигнем бързо до болницата „Кошево“. — Баум направи строга физиономия и размаха документите си във въздуха. — Там има ранен пациент, когото трябва да изнесем. Журналистка.
Сержантът сви рамене и посочи с пръст към пътя.
— Ще трябва да потрамбовате натам, приятели. Обаче има сръбски пропускателен пункт, а бандитите са непредвидими. На ваше място бих се върнал в хеликоптера си и…
— Благодаря, приятелю — прекъсна го на френски Баум, бутна нагоре гредата на бариерата и мина напред. Останалите го последваха бързо.
— Проклети жабари — измърмори сержантът, когато израелците се скриха в гъстата мъгла. — Търсят война, при положение че могат да си се забавляват в скапаната „Фоли Бержер“.
Изминаха двеста метра в пълна тъмнина, направлявани само от напукания асфалт под краката си и информацията, съобщена им от човека на Мосад, познат на Баум. Вляво е летището, а вдясно широка ивица, контролирана от сърбите.
Баум мълчаливо броеше крачките си и от време на време светваше с минифенерчето. Екщайн избърза да върви до него, но полковникът го бутна назад, за да не се излага на опасност. Ако някой открие огън, той ще стреля към светлината.
Внезапно Франси въздъхна уплашено, защото на пътя излезе някаква фигура. Бени спря на място. Серж се промъкна в началото на групата, скрил в големия си юмрук сгъваем нож. Всички затаиха дъх.
В мъглата отпред блесна лъч на фенерче и фигурата пристъпи, поставила юмруци на хълбоците. Беше нисък мъж с квадратно подстригана черна брада, падаща върху стара бойна натовска куртка. Беше обут в син анцуг с бял надпис „Найки“ и черни ботуши. На главата си имаше българско войнишко кепе с червена звезда и спуснати наушници, които му придаваха вид на ловджийско куче.
— Добре дошли — поздрави „гостите“ си дребният мъж с груб, тютюнджийски глас. С тази шапка, брада и черни, блестящи трескаво очи приличаше на откачен. — Аз съм Зоран Косанович.
Йохан всъщност го бе нарекъл „откачения половин евреин“. Беше роден и отраснал в Сараево, син на мюсюлманка от Мостар и служител в клуба на малката еврейска общност в града. Както повечето славянски евреи, той беше считан за „неутрален“ от сърби, хървати и мюсюлмани, поради което можеше да пресича спорните граници помежду им в сравнителна безопасност.