Косанович не знаеше истинската национална принадлежност на гостите си, нито целта на идването им. Йохан му беше казал само, че те са важни и ще му бъде платено добре, за да ги преведе из града.
Баум пристъпи напред с топла баварска усмивка, която би могла както да обезоръжи потенциален враг, така и да изплаши до смърт пленници при разпит.
— Аз съм доктор Арбре, а това е доктор Ангюлер. — Той махна с ръка към Серж, Жерар и Франси. — И нашите асистенти.
— Разбира се — усмихна се Косанович и показа редица златни зъби. В страна на крайпътни, екзекуции и пленнически лагери не можеше да си позволява любопитство. — Трябва да получа парите за път.
Екщайн извади плик с 1 000 германски марки и Косанович го прибра в джоба си, без да ги брои.
— Следвайте ме — каза той, обърна се и пристъпи встрани от пътя. Започна да развива ролка с бяла панделка. — Не стъпвайте встрани от панделката — предупреди той. — Има мини.
Израелците се подредиха в идеална редица като послушни деца в детска градина.
Последваха го нагоре по ниския хълм от втвърдена кал и големи, разхвърляни камъни. Отнякъде се издигна ракета, изпука и докато светлинката й се спускаше надолу, Екщайн разбра, че камъните са бетонни останки от разрушени сгради. Напред ракетата освети високо ограждение от бодлива тел, простиращо се от ляво на дясно през развалините. Косанович спусна длан към крака си и разпери пръсти. Израелците спряха на място.
В оградено с чували пясък място бяха седнали четирима сърби и почистваха оръжията си. Югославски автомати М–70 и снайперска пушка „Драгунов“. Отстрани „офицерът“ на бандата се беше облегнал на лека картечница ПКМ и когато се извърна към Косанович, огънчето на цигарата му освети патрондаши със 7,62-милиметрови патрони, кръстосани през гърдите му като на Панчо Виля.
Нямаше размяна на думи. Косанович извади парите, офицерът погледна в плика, а после щракна с пръсти. Един от хората му дръпна бодливата тел настрани и Косанович направи знак на Баум. Сърбите не казаха нищо, докато „французите“ минаваха, макар че единият от тях посегна и опипа Франси по задника, сякаш е плод в минаваща селска каруца. Серж едва се въздържа да не го удуши.
От другата страна на оградата израелците спряха едновременно със зяпнали уста. Дори и за онези от тях, които бяха виждали Бейрут през 1982 година, Добриня беше шок.
Нямаше покрив или балкон, останали на мястото си в мюсюлманското предградие. Макар малкото оживели упорито да бяха останали по домовете си, тук нямаше ток. Нито една крушка не светеше през счупените прозорци. На кръстопътя от разрушени сгради и надупчени улици единственият здрав предмет беше зелен микробус „Фолксваген“. Косанович отиде до него и отвори вратата като горд лакей.
— Собственост на Нурия Кизо, майсторът на печки от стария град — каза той, докато Екщайн и компания бързо се качваха вътре. — Никой не стреля по Нурия. — Той включи двигателя, а Екщайн се настани на седалката до него. — Всички имат нужда от печки.
Той прекара микробуса по тесен, наклонен път, обсипан с парчета от развалините, а после се намериха на кръстовище, от което се виждаше градът в цялото му мъчително великолепие.
Високо на север се издигаше черната верига на Балкана, покрита с петна от по-светли облаци и закриваща част от звездното небе. Точно отдолу на булевард „Маршал Тито“ в трамвайното депо лежаха изкривени и смачкани червените мотриси от целия трамваен парк на Сараево подобно на изпочупени от разглезено дете играчки. А сградите, обърнати към булевард „Четник“, бяха надупчени с всякакъв калибър модерни оръжия.
На изток университетският стадион приличаше на почерняла тенджера, а по-ниските квартали на Добриня, където отчаяната босненска армия е отблъсквала сръбските атаки, изглеждаха горе-долу като Хирошима. Католическите църкви, както и джамиите бяха с дупки от снаряди и куршуми, а жилищните комплекси — полусрутени. Един висок блок срещу хотел „Холидей Ин“ беше с цяла срутена стена и черните стаи зееха към небето като двадесет ужасено разтворени уста. Всяка, някога елегантна хабсбургска фасада беше надупчена и олющена, а между лагерите на армията и четниците можеха да се видят двете дълги платна на „Маршал Тито“ и „Путник“, където хората продължаваха да живеят и дишат, докато пресичат със спринт „алеята на снайперистите“.