— Кои са те? — попита адютантът на Степнин, клекнал до него с желание сам да надникне.
— Шшшш, Юра. — Степнин увеличи образа. — Не мога да разбера. Приличат на европейци, но това няма значение. Иван и Боря ще се погрижат за тях.
Капитанът поклати глава със съмнение.
— Не съм сигурен, че…
— Недей да мърмориш като баба, Юрий. Просто наблюдавай.
— Слушам.
Сега Франси тръгна бързо към ъгъла, за да се приближи до Ники. После спря рязко, за да не се сблъска с двамата руснаци, които излязоха от вратата и веднага тръгнаха подир Ники. Нейните „конски мухи“ бяха със среден ръст, единият с половин глава по-висок от другия. Славянските им лица бяха по-незабележими в Сараево, отколкото в Ливан или Сирия, където руснаците приличат на акули в аквариум със златни рибки. С тежките си вълнени палта и кожени шапки те изобщо не криеха работата, която вършат, но и Ники не си направи труда да извърне глава и да ги погледне. Когато човек работи при руснаци, никога не остава сам.
Франси отново тръгна. След двамата телохранители. Беше облякла яке с две лица и сега го носеше с бялата страна навън. На главата си беше сложила червена шапка, за да придобие по-спортен вид.
— Ники! Ники Хашек! — Тя се промъкна нахално между двамата руснаци и затича към чехкинята, а Ники, както се и очакваше, трепна и се извърна. Франси я настигна, хвана я под ръка и я поведе напред, като се притискаше към нея и се смееше весело.
Иван, по-високият от двамата руснаци, първо само изрече някаква мръсотия по неин адрес. Но почти веднага си спомни предупреждението на полковник Степнин и лицето му потъмня. Двамата с Боря усилиха ход след двете момичета.
Серж излезе от входа на отсрещната страна на улицата и двамата с Екщайн тихо тръгнаха след руснаците. И трите „двойки“ вървяха на юг по „Караджич“, където цветните стъкла на православната черква бяха осветени отвътре и улицата проблясваше, сякаш някой бижутер е пръснал скъпоценните си камъни. Напред, оттатък Стария град, течаха водите на река Миляцка и разрушените сгради белееха като счупени кости върху маса в моргата.
Франси усили ход.
Руснаците тръгнаха по-бързо.
Екщайн и Серж също забързаха мълчаливо, а майорът стисна юмруци в подсилените си ръкавици.
Вече мразеше тази част от работата си. По природа не беше убиец и страхлив престъпник. Даже когато поемаше доброволно някоя неприятна задача, част от него винаги се молеше тя да бъде отменена. Сега той стегна мускулите на ръката и гърдите си, решил да свърши работата бързо и ефективно, за да не му се налага да убива някого. Но като погледна Серж, разбра, че сержантът не страда от подобни угризения.
Внезапно Франси рязко зави наляво, повела Ники към предварително определената алея. Руснаците се поколебаха за миг, после Иван дръпна Боря за ръкава и двамата също завиха нататък. Екщайн задържа Серж, докато оглеждаше ъгъла, а после пристъпи към алеята.
Пространството беше много тясно. Тук едва можеше да мине каруца. Високо в небето звездите примигваха, а между покривите се виждаха въжета с простряно пране.
Отнякъде се чу изстрел на минохвъргачка и всички се смръзнаха, докато снарядът избухна на изток към Башкарзия и се чу срутване на тухли. Екщайн се взря към края на алеята, в напразно усилие да види микробуса, който не беше там. Но това нямаше значение. Моментът настъпи. Всяка секунда можеше да започне артилерийски обстрел и руснаците да приберат Ники, за да я „пазят“.
— Ники! — извика Екщайн. Той затича, а Серж го последва по петите. — Ники! — Той размаха ръце и опита да се усмихне, но знаеше, че лицето му е напрегнато и замръзнало.
Руснаците се извърнаха бързо. Зад гърба им Екщайн видя как Франси дръпна Ники и той хукна по-бързо. Гледаше само момичетата и се надяваше, че телохранителите ще останат объркани, докато той и Серж стигнат до тях.
Не се получи.
По-ниският руснак се намръщи, а после извади ръце от джобовете на палтото си. Големи ръце. По-високият отстъпи, инстинктът изпревари разума му и Екщайн видя как той посегна под палтото си, но го остави на Серж и се нахвърли към ниския.
Той удари Боря право в носа. Ударът беше добър, със засилване от рамото и цялата му сила, но онзи само изпъшка, отстъпи назад и се задържа. Преди Екщайн да успее да удари отново, той зърна юмрука, насочен към стомаха му и стегна мускули, за да го посрещне. Болката го предизвика, той вдигна лявата си ръка на нивото на ухото и извъртя тялото си. Удари Боря по лицето със саблен удар, който разцепи кожата му до костта и бликна струя кръв. Руснакът обаче беше силен и със здрав врат. Той не падна, а залитна към стената, разкрачил крака и с лице обляно в сълзи, предизвикани от удара.