Екщайн извади лулата и филтрите, разви цигарето и внимателно зареди оръжието. Серж го погледна и поклати глава.
— За тази цел трябва да имаме гранати — изсумтя той. — Не някакви играчки.
Ейтан се усмихна и захапа лулата. Патронът се намираше на сантиметри от устните му.
— Гледай да не си гръмнеш главата, за бога — каза Серж.
— Тогава и ти гледай да не тръскаш, момчето ми — отвърна Екщайн с най-добрия си британски акцент.
От запад започна истеричен пушечен обстрел и скоро попаднаха на друга група босненски драгуни, отбраняващи един тротоар на „Неджаричи“. Босненците стискаха нервно оръжията си и гледаха тревожно надясно към кипящата битка. Почти не обърнаха внимание на линейката, която пресече фронта.
Серж маневрира бързо през стотината метра ничия земя покрай три реда бодлива тел, след което между два дълги земни насипа и натрупани чували с пясък се появи сръбския пропускателен пункт.
Мястото изглеждаше изоставено. Нямаше сърби, а само издигащ се нагоре дим. Малко назад под странен ъгъл беше паркирана една югославска бронирана кола, от кабината на която излизаха оранжеви пламъци. Серж намали скоростта.
— Май няма никой вкъщи — оптимистично отбеляза той.
— Тогава минавай направо — нареди Екщайн, макар да чувстваше как стомахът му се свива притеснено.
Серж натисна педала на газта, но един силен лъч се блъсна в предното стъкло.
— Стоп! — извика някой и Серж, който също беше ръководил пропускателни пунктове в Ливан, удари спирачка, колата се завъртя и спря почти до натрупаните чували с пясък. След това той веднага вдигна ръце от кормилото.
Екщайн примижа към ослепителния лъч. Върху насипа се бяха появили три фигури, едната от които беше насочила силния лъч на фенера. След малко успя да различи подробности от другите две фигури, които предизвикаха тръпки от главата до петите му.
Те носеха автомати АК–74, а на рамото на единия имаше и РПГ. Всички бяха брадати и без каски, но челата им бяха превързани с ленти от зелен плат. Бяха облечени във вълнени камуфлажни униформи, от онези, останали след изтеглянето на американските пехотинци от Ливан.
— Боже господи — възкликна на немски Бени Баум, който надникна откъм каросерията.
— Такива ли са, за каквито ги мисля? — изръмжа тихо Серж.
— Хизбула — едва разтвори устни Ейтан.
Не можеше да стане по-лошо. Достатъчно трудно би било да се излъжат непредвидимите сърби, но срещата с тези подкрепяни от Иран фанатици беше като да попаднеш в буре със скорпиони. Те убиват безжалостно, защото Аллах им е обещал рая заради това. Щом си неверник, не заслужаваш да си жив. А ако се окаже, че на всичкото отгоре си и израелец…
— Не излизай още — процеди Баум през стиснати зъби. — Остави ги да се успокоят.
— На мен ми се струват напълно спокойни — каза Серж.
В лъча светлина между чувалите с пясък се появи четвърта фигура. Беше се навела и сваляше ботушите от някакъв труп.
— Ето къде са отишли сърбите — прошепна Ейтан.
— Току-що са ги убили — каза Бени, сякаш гледа документален филм за чакали.
— Какво става? — попита Жерар откъм каросерията.
— Млъквай — изсъска му Серж.
Екщайн трябваше да вземе решение, и то веднага. Имаше само един 22-калибров патрон в проклетата си смешна лула, а стоеше пред хора, които често нападаха израелските позиции в Южен Ливан на самоубийствени вълни. Той бавно бръкна в джоба си, извади „пейджъра“ и натисна зеления бутон. На екранчето се появиха цифри.
Бени веднага забеляза какво прави.
— Осъждаш ни на престрелка — предупреди той.
— Ако ни пуснат да минем, после ще се извиня за фалшивата тревога — каза Екщайн. — Но ако не ни пуснат, трябва да го направя. — Той натисна червения предавателен бутон.
— Какво е разстоянието до летището? — попита Серж.
— Около километър.
— Надявам се, че твоите герои могат да тичат.
— Излезте! — заповяда груб глас на сръбски, а после го повтори на английски с арабски акцент.
Екщайн кимна, извади лулата от устата си, почука леко дъното и отново я захапа между зъбите си. Отвори вратата и излезе от линейката.
Яркият лъч угасна, но ракетите отгоре осветяваха достатъчно, за да види водача от Хизбула, който стоеше пред него.
Мъжът беше с половин глава по-висок от Екщайн и с много широки рамене. Униформата му беше изцапана с кал, а автоматът насочен към корема на Ейтан. Наскоро беше стрелял с него, защото се усещаше мирисът от дулото, а лицето на мъжа блестеше от току-що проведения бой.
— Кои сте вие? — Гласът на мъжа беше прегракнал от викане.
— Аз съм майор Итън Брик, свръзка на ЮНПРОФОР с чуждестранни организации за подпомагане на ранени. — Ейтан вдигна глава и извади лулата от устата си. — А вие кои трябва да сте, добри ми приятелю?