Водачът от Хизбула не отговори, а изпъна врат да погледне към линейката. Зад него тримата други бойци бяха заели позиция на триъгълник, за да го прикриват.
И четиримата мъже бяха „нитро“, както Бени Баум наричаше винаги готовите за бой войници: готови да стрелят без каквато и да било причина.
— Какво има в камиона? — отново попита водачът.
— Аз съм доктор Антоан Арбре от „Лекари без граница“. — Баум беше слязъл и застанал зад Екщайн. — Имаме пациент в критично състояние. Трябва да я закараме на летището.
— Летището ли? — подсмихна се съвсем леко мюсюлманският боец. Всичките му зъби бяха изпочупени, сякаш са го ударили по устата с приклад. Той вдигна глава към небето. — Тази нощ нищо не лети във въздуха. С изключение може би на смъртта. — Той посочи линейката. — Какво има в колата?
— Само медицински материали и персонала ни — каза Бени.
Водачът от Хизбула се извърна и извика на ливански арабски към хората си. Двама от тях бързо притичаха към задната стена на камионетката, докато четвъртият пристъпи напред, за да покрие Серж, който бавно слезе от кабината.
— Слушай, приятелю — изпъчи гърди Екщайн. — Тези хора имат хеликоптер, който чака тях и пациентката им. Не разполагат с много време. Бих искал да разговарям с ръководителя ви.
Водачът се извърна да изгледа Екщайн и за първи път сърцето на израелския майор започна да се блъска в гърдите му. Той усети сухотата на смъртната опасност в гърлото си. Очите на този мъж бяха празни, погледът му сякаш от друг свят. Свят без правила.
— Единственият ми ръководител е Бог — каза той и кой знае как усети, че британският офицер пред него представлява тайна заплаха. Очите му продължиха да фиксират лицето на Ейтан.
В задната част на линейката се чу някакъв сблъсък, а после двамата бойци се появиха, нарамили саковете на групата, пълни догоре с всичките им медицински запаси. Ейтан се готвеше да протестира, обаче усети как Бени го стиска за лакътя.
— Заповядайте, приятели — обади се Бени. — Принос от нас за вашата кауза.
Един от бойците каза „шармута“, арабска обидна дума за немюсюлманка, и водачът им веднага нареди:
— Доведи я.
Ейтан разбра разменените реплики и осъзна, че сега наистина ще става каквото ще става. Той извади лулата от устата си и стисна чашката в дланта си. Хвана цигарето с палеца и показалеца си, готов да стреля.
Само след секунди двамата мъже измъкнаха Франси от линейката. Лицето й беше бяло като тебешир. Един от тях я държеше за яката, а когато Жерар скочи след нея, другият се обърна и го спря с насочен остър нож.
Серж погледна над покрива на колата към Ейтан, а после извърна глава.
Щом Ейтан произведе изстрела с лулата, той щеше да се хвърли към онзи, който държи Франси. Съзнаваше, че ще загине тук, на място, както и Жерар, защото четвъртият член на Хизбула беше застанал назад с автомата си и щеше да ги повали с един дълъг откос.
— Оставете жената — почти извика Екщайн и притисна цигарето на лулата в гърдите на водача. Щеше да му даде още секунда, след което да забие куршума в сърцето му, да се опита да вземе оръжието му, да повали четвъртия боец и да се надява на някакво чудо.
Водачът го изгледа, премести автомата си и опря дулото в гърлото на Екщайн.
— Мислех, че сте божи човеци! — запротестира Баум, макар да знаеше, че не бива. Приготви се за предстоящото клане.
— Даже и божиите човеци имат нужда да чукат — извика един от другите араби и за част от секундата водачът им вдигна засмян глава. Екщайн се задейства.
Той се извъртя вдясно, като вдигна лявата си ръка и удари дулото на автомата, за да го отклони. То стреля край ухото му, но в този момент той завъртя тялото на лулата и стреля.
Едрият арабин отскочи назад и падна, обаче не от изстрела на Екщайн. Изстрелите на автоматичните пистолети „Скорпион“ със заглушители проблеснаха откъм върха на земния насип и още докато Серж скачаше към Франси и я дърпаше към земята, двамата членове на „Маткал“ вече бяха убили водача и двама от бойците с идеални изстрели отблизо. Четвъртият член на Хизбула водеше ръкопашен бой с Жерар, който беше хванал ръката му с ножа и бе счупил капачката на коляното му с ритник. Един от израелските командоси се спусна бързо от насипа, прицели се внимателно още докато вървеше, и свали мъжа с единствен изстрел в главата.
Цялото меле продължи само шест секунди.
Дълго след това никой не мръдна. Сцената беше като замръзнала, обхваната от мъртва тишина, която обикновено следва ужасяваща пътна катастрофа. После Екщайн, който залиташе и беше временно оглушал с лявото ухо, се разпореди: