— Движение!
Серж скочи в линейката и включи двигателя. Въздъхна с облекчение от факта, че не е била повредена от някой случаен куршум. Воините от „Маткал“ бързо изтичаха да проверят телата на хората от Хизбула за признаци на живот и след като не намериха такива, опразниха джобовете им от документи, защото те можеха да се окажат полезни за АМАН. Жерар, който се тресеше като алкохолик в делириум, осъзна, че е ранен в бедрото с върха на ножа. Но когато видя Франси, застанала на четири крака и нямаща сили да се изправи, той хукна към нея. Тя се притисна към гърдите му, когато я прегърна, защото за десетте си години в Специални операции никога не беше попадала в такава близост с ужаса на смъртта. После се приближи Бени, прегърна двамата си служители с едрите си ръце и ги поведе към задната част на камионетката, където Ники Хашек беше останала да лежи през цялото време, обездвижена от страх.
— Карай — заповяда Екщайн, докато скачаше в кабината, и Серж тръгна през отвора между чувалите с пясък. Без да иска, прегази труповете на двама сърби. Двамата командоси спринтираха след камионетката и скочиха вътре през задната врата.
Последната отсечка до летището отне по-малко от десет минути. По пътя нямаше други коли и Серж караше линейката с бясна скорост. Никой не пророни дума, а Екщайн наблюдаваше околните хълмове, където снарядите се издигаха на невисоки дъги и се пръскаха в далечната гора.
В сравнение с пропускателния пост на Хизбула порталът, пазен от ЮНПРОФОР на летището, беше преминат безметежно като на сватба. Сградата на терминала беше ударена от тежък снаряд и войниците на ООН седяха сгушени по бронираните си коли. Докато Екщайн козирува на младия френски войник, той вдигна бариерата и пусна линейката да влезе.
След една минута групата беше изпразнила колата. Свалиха включително и надписите отстрани, и всички се качиха на хеликоптера. Вратите се затръшнаха, големите перки се завъртяха, разцепиха въздуха и машината си вдигна във въздуха, обърнала гръб на Сараево.
Ники, все още увита в термоодеялото си, гледаше многострадалния град през прозореца. Жерар започна да шие срязаното на крака си с хирургическа игла, докато Серж остана седнал, прегърнал Франси през раменете, за да я успокои. Главата й се беше облегнала на якото му рамо, очите й бяха затворени и тя не издаваше нито звук, макар сълзите да капеха върху колената й.
Екщайн се стовари върху металната седалка и избърса потта от лицето си със синята барета. Баум, отново седнал зад пилотите, пушеше с всичка сила и отпиваше от термоса на командосите. Двамата командоси вече спяха, свити върху металния под като изморени пантери.
Скоро се издигнаха над сивия памук на облаците на път за Италия. Отгоре звездите блестяха ярко и дори ревът на двигателите им се струваше като благословена тишина. Вторият пилот се обърна към Баум и му подаде микрофона.
— Обажда се Бен-Цион — каза той.
Бени пое микрофона и се извърна към Екщайн:
— Ейтан. Какъв, по дяволите, е кодът за потвърждение? — Той се почеса по плешивата глава. — Не мога да си го спомня.
— Майната му на кода. — Екщайн дръпна цигарата на Бени от устата му, вдъхна силно и сякаш отпихна заедно с издухания облак дим. — Кажи му, че чехчето е в кутията.
5.
Северна Африка
2 май
— Моля, не пушете, господа.
Италианската стюардеса се усмихна на Екщайн. Единият от предните й зъби беше леко крив, имаше плътни устни и вдигната нагоре черна коса, с което му напомняше на Изабела Роселини. Гласът й не беше предизвикателен и тя остана права с подноса, пълен с пластмасови чашки със сокове, сякаш очакваше някакъв отговор.
Екщайн погледна към незапалената лула в ръката си. Не беше заредена нито с тютюн, нито с патрон. „Филтрите“ бяха прибрани в багажа му, намиращ се в товарния отсек на големия пътнически самолет.
— О, аз всъщност не пуша — усмихна й се леко той. — Използвам я за занимавка на ръцете.
— Моля?
— Играя си с нея. — Той завъртя лулата с пръсти. — Занимавка за ръцете.
Очите на стюардесата блеснаха, сякаш е открила тайното скривалище на малко момче.
— Страхувате ли се от полета?
— Понякога. Зависи накъде летя.
Тогава тя се засмя и впери кафявите си очи в синевата на погледа на Екщайн.
— Ще ви донеса нещо за пиене.
Екщайн кимна с благодарност, а стюардесата се обърна към Бени Баум.
— А вие, господине?
— Същото като за него. Благодаря.
— Моля.
Тя се усмихна отново и се отдалечи. Екщайн я наблюдаваше как се навежда да обслужи пътниците и притиска гърдите си към високите облегалки, когато се навежда да подаде подноса. Когато се обърна, видя, че Бени му се мръщи.