Той се обърна по корем, хвана се за носа на зодиака, който вече беше извил и набираше скорост, профучавайки покрай борда на кораба, обърнат към брега. Оттам се чуваше лаят на автоматите АК, към който се присъедини и стрелбата на лека картечница ПК. Тройка от руските куршуми изсвистя над главата му. Той трепна силно, докато минаваха под ветрилото, изстреляно от корабното петдесеткалиброво оръдие, което един млад артилерист управляваше, сякаш свири на смъртоносни тимпани. После нещо избумтя откъм предната палуба и носът на кораба за миг се очерта ясно под блясъка на израелската петдесет и два милиметрова минохвъргачка. Миг по-късно мината избухна в дюните, доста далеч зад крайбрежните хълмове, а морският офицер заля артилериста с поток от ругатни на иврит.
Екщайн инстинктивно посегна за пистолета си, но после се отказа и го остави в кобура. Какво всъщност би могъл да направи от такова разстояние? Да замери врага с него? Вместо това намери малкия светлинен показалец, закрепен към жилетката му, и завъртя главичката, докато уредчето светна в зелено. Така поне нямаше да рискува да бъде пометен от огъня на своите.
Точно пред него останалите зодиаци се приближаваха бързо. Първият вече го отмина към кораба, където да остави човешкия си товар. Но Екщайн и екипажът му отминаха спасителната флотилия, бързайки обратно към тъмните пламъци върху водата и онова, което е било лодката на Баум. Усещаше как сърцето му се блъска във влажната гума на лодката, когато само на метър над вълните отпред литнаха няколко зелени трасиращи куршума. Той се прилепи към зодиака, който се гмурна под блестящия неон на куршумите. Нещо се удари в кожуха на двигателя и един от командосите изпъшка, но лодката продължи напред.
Откъм ракетоносеца зад гърба им вече се носеше още по-силен прикриващ огън — хор от отекващи залпове и писък на куршуми от автоматите М–16 и „Галил“ на хората от екипажа, а стрелбата на бунтовниците откъм брега стана откъслечна. Екщайн повдигна глава и огледа леко развълнуваното море. Над водата се носеше димна завеса като мъгла над шотландско езеро. Един тежък израелски трасиращ куршум удари нещо твърдо на брега и изхвърча във въздуха нагоре като червена ракета. Някой от командосите на брега изстреля ракета, която се издигна над морето като светещ глобус в дискотека.
Той забеляза в плитките води до брега махагоновите глави на оживелите фалаши от лодката на Баум. Откъм левия фланг бързо се приближаваше втори празен зодиак, който намали, а командосите се наведоха от борда и започнаха да прибират бежанците в лодката.
Очите на Екщайн обаче търсеха само Баум и той се оглеждаше бясно над водата, без да види нищо. Ушите му вече не чуваха дори и стрелбата, запушени от паниката, че е загубил приятеля.
„Къде е?“ — въртеше глава той. Гърлото му се беше стегнало и чувстваше, че се задавя като дете, чието любимо куче е затворено в горяща сграда. „Къде си?“ — искаше му се да крещи, но така би се превърнал в мишена. Пръстите му се забиха в дебелата, издута гума на лодката, той се вдигна на колене и се надвеси над водата. И наистина започна да вика.
— Бени!
Нищо. Абсолютно нищо.
— Бееениии!!
— Стига вика бе.
Екщайн стреснато изви глава към гласа на Баум. Той беше там, точно до левия борд на лодката. Плешивата му глава се надигаше и спускаше под лунната светлина като шамандура. И се хилеше. Просто да не повярваш!
Нападателната лодка „Снунит“ избръмча наблизо. Стрелецът заливаше брега с куршуми от леката картечница МАГ, поставена на носа. Вдигнатата зад кърмата й вълна се насочи към Бени и заля главата му. Той се показа отново, като плюеше солената вода, и повиши глас.
— Измъкни ме от водата, докато тези идиоти не са ме удавили.
Екщайн протегна ръка. Когато Бени хвана китката му, екипажът вече обръщаше лодката. Екщайн се протегна с другата ръка, сграбчи колана на панталоните на Бени и зодиакът едва не се преобърна, когато майорът издърпа масивния си приятел през борда…
Бяха последните, които се качиха на ракетоносеца. Баум дишаше като астматик и Екщайн не изглеждаше много по-добре от него, докато изкачваше въжената стълбичка, подпрял с рамото си задника на Бени. Само прескочиха парапета и се проснаха върху палубата, мокри и треперещи, сред тълпа от благодарни фалаши, които седяха със скръстени крака и благодаряха на Бога за спасението си. Двама военноморски лекари брояха хората и се грижеха за ранените, докато повечето моряци от екипажа висяха по перилата и стреляха към брега. Петдесеткалибровката продължаваше да плюе яростно и караше фалашите да притискат треперещи длани към ушите си.