— Ицик изобщо не пожела да му се обаждам от посолството — описа Бени сутрешния си разговор с генерала, докато самолетът подскачаше, а той се хвана за дръжката. — Накара ме да изляза, да обикалям с колата на посланика и да използвам устройството на „Тадиран“. — Ставаше дума за тройния подвижен заглушител, израелско производство.
— И? Какви престъпления сме извършили от вчера насам? — попита Ейтан.
Бени се огледа и заговори на създадения от двамата код, макар разговорът да беше на баварски немски.
— Каза, че чародеят отново се обадил. Сигурно се е изплашил, че няма да се появим. Предложил ни подарък.
Ейтан разбра, че Бени говори за Ян Крумлов.
— Какъв подарък?
— Снимка на малкото животинче с влажна муцунка. Ще го получим, когато пристигнем.
Ейтан вдигна вежда. Крумлов е готов да предаде снимка на къртицата? Преди да е изведен в Израел?
— Нищо не разбирам.
— И аз — съгласи се Бени.
— Ако ни даде това, за какъв дявол ни е той?
— Така де.
В този момент стюардесата се появи с две водки с доматен сок и лед.
— Съвсем свежи, господа — обяви тя гордо, когато Баум и Екщайн поеха чашите.
— Само дето ние не сме свежи — отговори Баум.
— Макар да се опитваме да бъдем джентълмени — добави Екщайн. — Много благодаря.
— Моля. — Тя му се усмихна широко. С периферното си зрение Екщайн забеляза как Бени повдига очи към тавана.
— Скоро ще сервираме обяда — каза стюардесата.
— Ще си изпием питиетата и ще си седнем на местата. — Екщайн погледна табелката с името й. — София.
— А вие как се казвате? — попита тя.
— Антъни.
— Прекрасно италианско име.
— Баба ми и дядо ми са били от Неапол.
Тя изглеждаше изненадана и много зарадвана, но друга стюардеса я докосна по лакътя и тя се отдалечи.
— Неапол ли? — прошепна тихо Бени и изгледа намръщено партньора си.
Ейтан сви рамене.
— Мюнхен. Неапол. Все наоколо. — Той отпи от чашата си и веднага се върна на прекъснатата тема. — Снимка? И защо глупакът ще ни дава такъв коз?
— Може би не върши работа — предположи Бени. — Снимката му е неясна или показва само част от лицето.
— Вярно — изсумтя Ейтан. — Може би е с главата на Ли Харви Осуалд и тялото на боец от Хизбула, стиснал в едната си ръка РПГ, а в другата брой на „Плейбой“.
Бени се изсмя. Това беше онази част от работата им, която ги привличаше. Решаването на невъзможни загадки, подреждането на обърканото кубче на Рубик с лица и части от думи, които, ако съвпаднат точно, им дават удоволствието от повишения адреналин и чувство, подобно на оргазъм.
Когато погледна партньора си и си спомни, че това са последни дни от кариерата му, усмивката на Бени изчезна. След толкова много години войни, приключенията бяха започнали да се смесват в спомените му, а някои бяха толкова невероятни, че даже не можеше да повярва, че са се случвали.
Беше работил със стотици служители на разузнаването, но това последно партньорство с Екщайн се оказа като идеалното съчетание на ин и ян. Да, формално той беше по-висшият офицер, но изглежда подреденият и методичен начин на мислене на Бени имаше нужда от импулсивните инстинкти на Ейтан като катализатор. Отношенията им бяха нещо повече от обикновените отношения между полковник и майор. По-скоро приличаха на тези между баща и син, макар че Бени не би могъл да работи по този начин с някой от синовете си и да му заповяда да жертва живота си, ако е необходимо. Когато Ейтан беше ранен и почти хванат в Мюнхен, единственият рефлекс, събудил се в Бени, беше лично да го спаси. А когато зодиакът на Бени беше пробит и подпален, той скочи във водата, без да се замисли, защото чувстваше увереност, че ръката на Ейтан скоро ще се протегне към него, а младежката му усмивка ще го развесели. Усещаше как сърцето му се свива, обаче бойните офицери не говорят за такива работи.
— Това ще ми липсва — каза той.
— Не, няма. — Ейтан посочи гърдите на полковника с лулата си, а той инстинктивно трепна, знаейки двойствената й функция. — Ще си тръгнеш тихо в някоя красива нощ. Само, моля те, не ставай като онези стари, досадни старци, които непрекъснато висят около службата.