— Ама какво, по дяволите, ще правя?
— Ще се захванеш с бизнес. Ще станеш богат. Ще си пишеш мемоарите.
— За кого? — попита с леко повишен глас Бени. Бившите израелски офицери от разузнаването не пишат мемоари, освен ако книгата няма специфично тактическо значение и на армейските цензори не е разпоредено да я пуснат.
— За Ра’мах а’Истори. — Ейтан използва термина на иврит за армейските историци, които работят в секретната библиотека на Генералния щаб и събират секретни отчети от всички военни подразделения.
— Точно там пък е литературното гробище.
— Добре де. Тогава ще се радваш на децата си — настоя Ейтан.
Бени имаше двама синове, единият от които пилот във военновъздушните сили, а другият офицер парашутист-десантчик. Дъщеря му Рут наскоро се беше върнала в Ню Йорк, за да завърши доктората си в университета.
— Да им се радвам ли? Та те ме избягват като чумав.
— Не и Рут — възрази Ейтан. — На бас, че след като завърши, ще се върне у дома и ще се захване също със семейния бизнес.
— Само през трупа ми — изръмжа Бени, но подозираше, че Ейтан е прав, и тайничко се надяваше да е така. Красивата му дъщеря беше ужасно наранена от постоянната му липса, докато беше дете. Но въпреки това по време на задължителната си военна служба беше работила в разузнаването. Скоро след това се скараха жестоко и тя замина за Америка, но Бени откри, че въпреки това я привлича същата работа, която го държеше в плен вече толкова години. И тя беше необяснимо привлечена към тази тъмна професия, а дори темата на доктората й бе изучаване психологията на тероризма. А по време на скорошното преследване на германската терористка Мартина Клумп този интерес едва не й струва живота.
— О, да — предупреди Ейтан. — Тя ще ти го върне за всичко. Ще ти отвръща с онези гадни напрегнати усмивки и невинно свиване на рамене.
Бени въздъхна. Ейтан отново беше прав. И двамата бяха свидетели на традицията. Децата на служителите от разузнаването израстваха в домове, пълни с тайни, с бащи, превърнали се в професионални лъжци, които забравят рождените им дни и дипломирането, докато обикалят света, за да играят на онази игра, чиито подробности никога не споделят. Доста често техните деца тръгваха по стъпките им, когато пораснат, ако не поради друга причина, то за да си отмъстят. Нищо не може да възгордее повече един пенсиониран служител на разузнаването, нито да го нарани по-дълбоко от това, детето му да се върне от обучение или операция и усмихнато да отхвърли любопитството му.
— Не ме питай за нищо, татко. Ти си ме научил как да си държа устата затворена.
— Префинено мъчение — прошепна Бени.
— Можеш да си сигурен, че няма да ти бъде спестено — увери го Ейтан.
— Ами Орен? — Бени напомни на Ейтан, че и той е изложен на същата опасност от страна на собствения му син. — Мислиш ли, че ще бъде различен?
— Можеш да бъдеш сигурен. Ако зависи от Симона, той ще стане счетоводител.
Внезапно стюардесата София се озова до Бени. Веждите й бяха леко смръщени.
— Дъщеря ви — каза тя и за миг Бени се учуди, но после се сети, че става дума за Ники.
Двамата с Ейтан погледнаха към редиците пътници. Ники не се виждаше никъде между главите на европейците и няколкото етиопци. Мястото й до прозореца беше празно.
София ги повика с пръст. Бени и Ейтан оставиха чашите си в кухничката и я последваха, промъквайки се покрай количките с храна към задната част на самолета. Три от сгъваемите врати там бяха отворени, а четвъртата не и върху нея светеше надпис „заето“.
София се отстрани с израз на съжаление, а Бени прилепи едно от месестите си уши към вратата. Въпреки виенето на двигателите и разговорите на пътниците можеше ясно да чуе Ники, която кашляше и повръщаше в тоалетната.
Той се изправи и се усмихна извинително на София.
— Горкичката — каза той. — Страда от въздушна болест. Още от малка е така.
София кимна съчувствено, бръкна в едно от шкафчетата, подаде му влажна кърпа и се отдалечи.
Ейтан гледаше Бени и бавно клатеше глава, докато откъм мястото, където се беше скрила Ники, отекваха нещастните звуци.
Въздушна болест…
Самолетът още не е подскочил в нито една въздушна яма. Полетът бе гладък като огледало.
6.
Адис Абеба
2 май
Далечната престрелка не тревожеше Екщайн. Тя звучеше по-скоро като чукане на припрян кълвач и макар да се надяваше на по-весело предзнаменование при пристигането на международното летище „Боле“, след Сараево то беше почти безобидно като главоболие на раково болен пациент.