Кървавият диктатор Менгисту отдавна го нямаше заедно със съветските му оръжейници, кубинските съветници и убийците от Източна Германия. Временното правителство на Мелес Зенави изглеждаше сравнително стабилно, макар и разклащано от спорадичните атаки на Фронта за освобождение „Оромо“ и Народната организация „Ал Амхара“. Освен това в сравнение с професионалните терористи от близкоизточните държави, където коравите бойци на „Ислямски джихад“ стреляха точно, а самоубийците бомбаджии на Хамас гледаха на смъртта като на единствения достоен изход от всяка битка, тези тук бяха направо аматьори.
И макар да предизвикваше мъка в душата му, гладът, който владееше цяла Етиопия, не можеше да засегне стомаха на Екщайн. Не му правеха вече голямо впечатление и просяците или военните инвалиди, нито пък тълпите деца, слаби като изпосталели псета, които вместо да чакат пред държавния хотел „Гион“ в Адис Абеба, бяха научили разписанието на международните линии и отиваха към летището, когато се очаква пристигане. Ако си бял човек, политически либерален, със социално съзнание и новодошъл в Етиопия, недохранените просяци могат да дърпат струните на душата ти и да свирят на тях като на „Страдивариус“, като заедно с това изпразнят джобовете ти още преди да си сменил доларите и марките си за местната валута.
Но Екщайн беше идвал тук преди, както и Баум, и затова не беше много лесно да се предизвика у тях чувство за вина. Щом като вече си рискувал живота си за спасяването на дори и малка група хора, нуждата ти да заплатиш за удобствата на средната класа, сред които живееш, намалява значително.
И не климатът караше очите на Екщайн да се присвиват, докато излизаше от надупчената с куршуми сграда на летището, макар слънцето още да беше високо и ярко в безоблачното небе, а дробовете му да усетиха предизвикателството от височината и разредения въздух. Етиопия е земя на физически трудности и нищожни удобства с непрекъснат риск от дизентерия, малария, тифус и менингит, както и опасни чакали — от животински и човешки вид. Само че той беше подготвен за всичко това и всъщност почти не го забелязваше.
Онова, което тревожеше Екщайн и го накара да се закове на място, докато бързо премисля операция „Чародей“, беше видът на шофьора му.
До тротоара имаше дълга редица таксита, чакащи да спечелят някой американски долар за петте километра до града. Паркиран между тях и глух към клаксоните им като боен танк, стоеше един тъмнозелен „Лендроувър“. Долната му част беше изцапана с червеникава кал, а сивкавият брезентов покрив закърпен на толкова много места, че приличаше на дантела.
Облегнат на лендроувъра, стоеше един мъж, когото Екщайн моментално определи като наемник от белгийски произход и заедно с това усети как Бени се скова и пое дъх през зъби, тъй като стигна до същото определение. Бен-Цион беше информирал Баум, че тримата ще бъдат „посрещнати“, но двамата офицери си бяха представили местен таксиджия, не по-висок и по-тежък от Ники, която сега се беше скрила зад гърбовете им и отпиваше от бутилката минерална вода, взета от самолета.
Офицерите бяха свикнали сами да си наемат коли, когато извършват операция в чужбина, или в най-лошия случай да бъдат придружавани от местен агент. Лоша оперативна практика е да позволиш на противника да те вози или пази. Този мъж явно беше наемник, при това не от страна на израелците.
Познаваше се не само по зеленикавата риза върху черните панталони, нито по френския автомат МАТ–49, който висеше от дясното му рамо, или дебелите пръсти, които леко потропваха по приклада. Косата му беше къса, червеникаворуса и гъста, а широкото лице — покрито с изгоряла от слънцето европейска плът, приличаща на двойна броня, от която се подаваше счупен, боксьорски нос. Той имаше остри мустаци с китайска извивка надолу и краищата им почти достигаха брадичката.
Разтревожиха ги обаче най-вече очите му. Леденосини и лишени от радост, което доведе Екщайн до заключението, че този мъж е бил твърде дълго в Африка. Дълго след като войските на собствената му държава са се прибрали у дома си.
И освен това той вероятно е дезертирал — от Легиона, от френската парашутна бригада или от белгийските командоси, — защото какво би могъл да прави един леопард в Париж или Брюксел?
— Хартстоун — изрече съвсем ясно мъжът, гледайки право в Екщайн, макар само устните му да мръднаха и в гласа с белгийски акцент да нямаше капчица любезност.
Екщайн кимна.
— А ти си?
— Дюбе, Мишел.
Екщайн забеляза, че се представи по военному, първо с фамилията. А и Дюбе със сигурност не беше истинското му име, макар Екщайн да нямаше право да го съди, тъй като беше провеждал твърде много срещи, на които първите думи от неговата уста са били лъжа.