— Приятно ми е. — Бени Баум пристъпи напред и въпреки че за него не беше типичен такъв жест, подаде ръка. — Французин ли сте?
Дюбе не отговори, но отново погали автомата, вдигна леко глава и огледа Ники Хашек от глава до пети. Изобщо нямаше никакъв сексуален подтекст в погледа му. После отвори вратата на лендроувъра, но не покани никого.
— Белгиец — отговори най-после на въпроса на Бени.
„Проблем“ — реши Екщайн, докато тримата се качваха в колата.
Дюбе караше, притиснал оръжието си между лявото бедро и вратата на колата, явен признак, че няма доверие на пътниците си. Екщайн седеше на дясната седалка, Ники зад него, а Баум зад Дюбе. Още не бяха отминали оградата на летището, когато Дюбе спря колата, обърна се и предложи нещо, което би трябвало да е усмивка, чиято топлина беше осветена от два счупени зъба, без съмнение резултат от удар с юмрук, камък или приклад.
— Разменете се, моля — каза той на Баум, който веднага разбра и се подчини. Смени мястото си с Ники. Без съмнение белгиецът е убивал някоя и друга жертва в гърба, поради което не би могъл да кара спокойно, ако не вижда изцяло едрата фигура на Бени в огледалото.
От летището имаше само един път към останалата част от страната и той минаваше през столицата. Затова Екщайн се приготви за предстоящото изпитание на чувствата, изпитвайки известно съжаление към Ники, която идваше от страна на взривено славянско величие, беше зърнала за миг спокойствието на Рим, а сега пристигаше право в сърцето на гладуваща африканска страна, разкъсвана от граждански вълнения. Не знаеше къде се е скрил чешкият дезертьор Крумлов, но се досещаше за две неща:
Първо, няма да е в Адис Абеба, защото макар столицата да е голяма и оживена, морето от тъмнокожи африканци не е място, където един славянин от Прага може да се смеси с тълпата. Тук няколко руски убийци с вид на близнаци просто биха могли да вдигнат палатка пред пощата на булевард „Джомо Кениата“ и да размахат снимката на Крумлов заедно с пачка банкноти, и скоро след това стотици млади етиопци ще претърсват столицата, за да открият изгубеният им „приятел“. Второ, където и да ги чакаше сега Крумлов, то е временен адрес и достатъчно надалеч от базата му и от петдесетте сирачета, за които „се грижи“. Защото чехът знаеше, че пристигащите израелци имат проследяващи чипове, скрити в обувките, и са първи от по-голяма група, която би нападнала веднага, щом той се разкрие. А той е професионален разузнавач и ще покаже стоката си за размяна със съблазнителния финес на умела стриптизьорка.
Екщайн нави ръкавите на бежовата си риза с пагони. Отново беше в униформата на Антъни Хартстоун, включително сините джинси и платнените високи обувки за по-хладния въздух на планинската столица. Баум беше облечен по подобен начин, макар Ханс-Дитер Шмид, търговец на фармацевтични продукти от Мюнхен, да не носеше джинси, а светлозеленикави панталони. Ники не изненада никого, като остана в любимите си скръбни черни тонове.
Екщайн свали стъклото на прозореца си, опря се с лакът върху отвора и се вгледа в приближаващия град, докато Дюбе караше по булевард „Африка“ към източната част на центъра. Градът не го интересуваше от естетическа гледна точка. Беше с ниски и пръснати сгради, само няколко от тях с архитектурна стойност, и му напомняше на Кунейтра, спорния сирийски град на Голанските възвишения. Там никой не си правеше труда да поправя надупчените от снаряди сгради, защото накрая едната или другата страна пак ще бомбардира и ще превърне всичко в развалини.
Но понеже беше романтик, той обичаше очарованието на градовете от Третия свят и ги предпочиташе пред подредения Лондон или чистата Женева. В Адис Абеба атракцията са хората, защото един цирк без артистите си не е нищо повече от голяма палатка. По оживените улички нова тълпа от сакати се присъедини към полуголите просяци, скитащите луди, уличните търговци и шофьори на таксита. Всички викаха по редките чужденци, докато джебчиите се мятаха между тях като ята врабчета. Но тази игра на оживяване въпреки шумната си треска беше по-скоро безобидна, отколкото жестока и караше Екщайн да се усмихва въпреки настроението си.
Той погледна Дюбе, който натискаше клаксона към двама старци, пресичащи бавно пред бронята на колата и почукващи с възлестите си дървени тояги по пътя. Смачканият нос на белгиеца изглеждаше набръчкан и Екщайн реши, че както повечето бели „ловци“, живеещи в Африка, той също е неизлечим расист. За миг Екщайн се направи на психолог и анализира поведението на наемника с няколко мълчаливи предположения. Баща — брюкселски железар, пияница, който го е биел. Майка — родена в Германия проститутка, която ги е изоставила. Самият Дюбе — израснало на улицата момче, престъпник, който е предпочел военната униформа пред затвора, несигурен в себе си и самосъжаляващ се, открил своята ниша в свят, където винаги може да се чувства по-висше същество.