Малката сграда на върха се появи в светлината на фаровете. Беше квадратна, двуетажна етиопска православна черква, построена изцяло от розов камък, който изглеждаше жълт на светлината. Каменно стълбище водеше към тъмния отвор на вратата, а редицата прозорци всъщност бяха изрязани в каменните стени малтийски кръстове.
Някога тук е имало резбован парапет от елегантни кулички, но сградата е служила за прикритие по време на спорадичните битки за провинция Шева и сега куличките приличаха на изпочупени развалени зъби. Подобна черква сигурно е била недостъпна за нощни посетители, защото свещеникът й би пазил с живота си нейните свещени реликви. Символичната икона беше реплика на един от скрижалите, даден от Господ на Мойсей, чийто оригинал вероятно все още почива в Скинията на Завета, която според етиопската религия е била донесена от Йерусалим в Аксум няколко века преди Христа. Явно обаче реликвата и пазителят й се бяха преместили на по-гостоприемно място, тъй като целият покрив на черквата беше срутен от хвърлена от въздуха бомба.
Когато Дюбе загаси двигателя и фаровете, не се виждаше никой. Полумесецът се беше издигнал над планината Гоям и черквата стана пурпурносива.
— Хартстоун — каза Дюбе и вдигна автомата в скута си. — Ти ще дойдеш с мен.
Баум понечи да отвори вратата си и белгиецът извърна глава.
— Само Хартстоун.
Бени видя Ейтан да кима и затвори вратата.
Гумените подметки на Екщайн потънаха в мекия прах, когато излезе от колата, погледна черквата и тръгна. Но Дюбе го спря с ръка върху рамото и Екщайн се извърна. Видя онова изпъване на устните, което минаваше за усмивка.
— Една формалност — каза на френски белгиецът и разпери ръце, сякаш ще прави сутрешна гимнастика. Екщайн разбра и се подчини. Разпери ръце, а Дюбе набързо го опипа, като започна от яката на ризата и свърши до връзките на обувките, включително между краката и задника. Екщайн се зарадва, че е оставил лулата си в раницата, защото беше сигурен, че ако Дюбе я откриеше, щеше да последва грозна сцена.
— Добре — каза белгиецът и Екщайн усети силен дъх на лук. После онзи се извърна и заизкачва каменните стълби.
Той примигна, останал за миг в пълна тъмнина. После чу драскане на кибрит и някой запали фенер, в трептящата светлина на който беше застанал Ян Крумлов.
Той беше висок и набит чех на около четиридесет и две години с гъста, руса коса. Светлите му вежди и обикновено лице напомниха на Екщайн за покойния американски актьор Стийв Маккуин, макар и без щастливата му усмивка и холивудско богатство. Носеше синя памучна риза от онези, които са любими на моряците от търговските кораби, омачкани черни джинси и тежки, кафяви туристически обувки. Стройната му фигура намекваше за „строга“ диета през годината, откакто е избягал, но иначе имаше спокоен и весел вид и излъчваше сила, енергия и увереност. Това, разбира се, веднага предизвика съмненията на Екщайн. Преследваните мъже обикновено често се оглеждат като нови шофьори. А Екщайн беше уверен, че този пред него никога не поглежда назад.
Фенерът беше поставен върху счупена колона и Крумлов леко повдигна пламъка, после пристъпи напред, за да разгледа по-добре посетителя си. Дюбе веднага зае флангова позиция, застанал почтително встрани, но между двамата мъже. Свали автомата от рамото си и погледна Екщайн като подозрителен рефер към боксьор с недобра репутация.
— Аз съм Ян Крумлов. — Акцентът беше съвсем лек, сякаш е учил в Монпелие, а не в Москва.
— Антъни Хартстоун.
Нито един от двамата не се помръдна да подаде ръка, обаче Крумлов постави своите на кръста и се усмихна леко, показвайки редица идеални, бели зъби като от реклама на „Колгейт“.
— Хартстоун? — Той разгледа изненадващо арийските черти на Екщайн. — Защо не използваш просто „Смит“? Откога Йерусалим изпраща гой3 на такава мисия?
Не за пръв път поставяха под съмнение семитския произход на Екщайн, което всъщност беше и една от основните причини да бъде завербуван от АМАН.
— Не съди евреина по лицето — отвърна той. — Бих си свалил гащите, за да ти докажа, обаче се познаваме съвсем отскоро.
Крумлов се засмя, но на практика това беше мълчаливо възхищение, защото само поотвори уста и главата му леко се заклати. Физически напомняше на Ейтан самия него, но всъщност беше с много по-красиво лице. Що се отнася до характера му, Екщайн още не можеше да го разбере, но като към всеки новопокръстен, се отнасяше с подозрение.
— Разбрах, че си имал някаква снимка за мен — каза Екщайн.